Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.07.2015 00:09 - БЪЛГАРИЯ В КРАЯ НА XIX ВЕК(1886 - 1899 Г.)
Автор: atil Категория: История   
Прочетен: 10747 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 06.07.2015 17:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


image

Вляво картата на княз Черкаски от 1977 година, вдясно картата на Княжество България


Подобно на всички млади държави, в първите години на своето съществуване Княжеството е подложено на най-различни вътрешни и външни сътресения. Те се дължат на липсата на държавнически опит, на наличието на коренно противоположни концепции относно пътищата за развитие и не на последно място - на грубата намеса на Великите сили във вътрешните работи на страната.
На пръв поглед Съединението открива пътя за спокойно и съзидателно развитие, но именно бурните събития при утвърждаването му рязко разклащат позициите на княз Александър I.
Отзоваването на руските офицери от българската армия, мълчаливото поведение на Петербург по време на Сръбско-българската война и особено трудностите, които създава руската царска дипломация по време на Цариградската конференция, се отразяват и на вътрешнополитическите процеси. Политическите среди, които се ръководят от Др.Цанков, Тодор Икономов, Тодор Бурмов, митрополит Климент и др., смятат, че обтегнатите отношения с Русия водят до опасни за бъдещето на страната процеси. Те застават зад възгледа "Без княз Батемберг, с Русия" и по този начин започват да разглеждат Княза като основна пречка за нормалното развитие на страната. С тази си позиция те обективно застават зад главната задача на Русия в този момент - отстраняването на непослушния български княз от престола.

image

Герба на Княжество България

На другия полюс са дейците, които стоят в основата на Съединението. Главните фигури тук са Зах.Стоянов, Д.Петков, Д.Ризов, безусловно присъединилите се към тях южнобългарски либерали и групата на напусналия на 15 юли 1886 г. правителството д.р Васил Радославов. Те критикуват кабинета, че води отстъпчива политика, и не възприемат персоналната уния, с която се утвърждава сливането на Княжеството и Източна Румелия. Техният лозунг "Има Батемберг, има България"  се припокрива с формулата "С княз Батемберг, против Русия" . Желанието им е да не допуснат отстраняването на княза, тъй като са принципни противници на външната намеса във вътрешните дела на страната, както и опасността от отклонение на възприетия курс за модернизация и вписването на Княжеството в западноевропейските социално-икономически модели.
Министър-председателят П.Каравелов се придържа към друг принцип - "С княз Батемберг и с Русия". Преведено на политически език, това е опит да се запазят както самостоятелността на страната, така и добрите външнополитически връзки с Руската империя. Подобно на групата около Зах.Стоянов и П.Каравелов смята, че евентуална династическа криза крие неподозирани опасности за България.
Формулата "Без княз Батемберг и без Русия" няма привърженици, но именно тя се реализира.


Детронация и Абдикация на княз Александър I


image

Той е роден на 5 април 1857 г. в италианския град Верона. Семейството му е в много близки роднински отношения с руската и английската владетелски фамилии - така например руската императрица е негова леля, а брат му Хайнрих се жени за английската принцеса Беатрикс. Александър Батенберг получава сериозна подготовка в Дрезденското военно училище и участва в Руско-турската война (1877-1878 г.) като подпоручик. Участва в решителни битки с турците при Шипка, Казанлък, Стара и Нова Загора. А за включването му в акцията по прекъсване на жп линията около Кояджик дори получава Георгиевски кръст за храброст.    Година след приключване на военните действия той се оказва най-подходящият кандидат за българския княжески престол.


През лятото на 1886 г. политическият барометър сочи неминуема буря. Правителството е подложено на критика както от крайните русофили, така и от искрените привърженици на самостоятелната национална политика. Вестниците им сипят огън и жупел върху Княза, правителството и техните привърженици. Не им отстъпва и правителствената преса.
В същото време руския дипломатически представител П.Богданов и военното аташе полк.В.Сахаров одобряват плана за детронация на княз Александър I. След като в последния момент П.Каравелов отказва да вземе участие, руските представители, получили одобрението на своето правителство, поверяват делото в ръцете на българските военни.
През ноща на 8 срещу 9 август 1886 г. офицери и войници от военното училище и Софийския гарнизон нахлуват в двореца, арестуват княза и го принуждават да подпише манифеста за своята абдикация, след което е конвоиран до р.Дунав и изпратен с княжеската яхта в руското пристанище Рени. Ръководителите на детронаторите - майор Петър Груев, кап. Радко Димитриев, кап. Атанас Бендерев и др. - са руски възпитаници и искренно смятат, че "цялото зло е в двореца" и с премахването на княза ще се разрешат всички натрупани проблеми. Но те не съобразяват, че с този акт нарушават Конституцията и военната клетва пред своя главнокомандващ, не проумяват, че по този начин застават зад интереса на чужда сила и откривайки династическа криза, подлагат на опасност независимостта на обединеното отечество.

Детронаторите уведомяват страната, че е съставено правителство начело с П.Каравелов, като в състава на кабинета са включени представители на всички политически партии и групи. Целта на ръководителите на преврата е да покажат, че отговорността за страната се поема от "общонационален кабинет". Това правителство обаче е мъртвородено, тъй като е плод на трескава импровизация. Петко Каравелов отказва да го оглави. Бившите консерватори Д.Греков и д.р К.Стоилов също категорично отказват своето участие в правителство, създадено в резултат на военен преврат.
Останали без политическа подкрепа, по съвет на руското дипломатическо представителство детронаторите съставят правителство начело с митрополит Климент. Кабинетът има изцяло проруски характер и всички съгласили се да вземат участие в него обвързват бъдещето на страната с покровителството на Петербург. Трескавата бързина, с която действат детронаторите, се обуславя от факта, че надеждите им за масова обществена и военна поддръжка рухват много бързо. Вместо подкрепа за новата власт голяма част от гарнизоните в провинцията се изказват против детронацията на княза.
В този момент на политическата сцена първостепенна роля започва да играе Стефан Стамболов.
В случая той представлява единствената институция, незасегната от преврата - Народното събрание, на което той е председател. 
Едва тридесет и две годишен, някогашният хъш и поет, наследник на Левски и апостол на Старозагорското и Априлското въстание, с течение на времето се превръща във водеща фигура в българската политика. До този момент той стои на заден план в ръководството на Либералната партия, но винаги е бил част от нейното политическо лице.

image

Стефан Стамболов е роден на 31 януари 1854 г. в обикновено търновско семейство, което има дребен бизнес, разказва проф. Палангурски. – До 1877 г. – тоест само за 23 години, той успява да е участник в църковното движение, да бъде неуспешен семинарист в Одеската семинария, откъдето е изгонен за революционна дейност. След това е Апостол на българската революция, наследник на Васил Левски, създател на мрежа от революционни комитети. Оглавява Старозагорското въстание против османските поробители през 1875 г. и е един от ръководителите на Априлското въстание (1876 г.) в Първи революционен окръг. По време на Руско-турската освободителна за България война 1877-78 г. участва  в българската разузнавателна мрежа, която помага на руската армия за успешния край на военните действия. На 24 години Стамболов е онази фигура, която стои до вратите на Учредителното събрание от 1879 г. (първият български парламент  след освобождението на България от османско владичество), защото няма достатъчно възраст да бъде народен представител и да участва при изработване на Конституцията.”
„Той е бил всичко, което може да бъде един български общественик – лидер на политическа партия (Народно-либералната партия), депутат, български регент и един от най-дългогодишните министър-председатели на България – посочва проф. Милко Палангурски. – Стамболов успява да въведе строга дисциплина и конституционно поведение на българския парламент, да наложи  волята си на двама български монарси (княз Батенберг и княз Фердинанд), да направи една от най-силните политически партии и да заложи основите на социалната, икономическа и политическа модернизация на България като министър-председател.”
По времето, когато Стефан Стамболов е български министър-председател, се полагат основите на българската държавност. Според проф. Палангурски, „тогава започва изграждането на институции, които до ден днешен функционират и това фактически предопределя съдбата на България не като азиатска деспотия, а като европейска държава.Не случайно последното изречение, излязло от перото на Стамболов, перефразирано е: „Аз постлах пътя на България с римски павета.” По времето на неговото държавничество само за седем години се полагат основите на българските държавни железници, започва построяването на пристанища, слага се началото на изграждането на Софийския университет, създават се българските пощи, държавната печатница, провежда се първото българско търговско изложение.
„Няма друг български министър-председател, посочва още Милко Палангурски – който в толкова синтезиран вид да олицетворява проевропейската линия на страната. Като се започне от спазването на законите, премине се през функционирането на отделните държавно-политически системи – полиция, армия, образователна система, граждански взаимоотношения. Всичко това понякога е налагано с груба сила, за да започне обществото да функционира в тази посока. След Стамболов на практика няма възможност за реставрация на стари и бих казал, доосвобожденски ориенталски механизми на управление в българското общество.”

Ден след преврата Ст.Стамболов разпространява телеграма, че няма нищо общо с преврата, и започва да концентрира всички военни и политически среди, които не подкрепят детронизирането на княза. На 11 август, заедно с командващия гарнизона в Пловдив подполковник Сава Муткуров, той обявява правителството на митрополит Климент за "изменическо" и насочва пловдивските войски към столицата.

Пред детронаторите има две алтернативи - или да предадат незабавно цялата власт, или да предизвикат кървава гражданска война. Благоразумието надделява и те влизат в контакт със Ст.Стамболов, но той не приема тяхното искане за недопускане на Александър I отново на българския престол. В София, след като получава уверението на руските дипломатически представители, че страната ще бъде гарантирана от външно посегателство, П.Каравелов се съгласява с искането на офицерите детронатори. След този момент двубоят се съсредоточава между двамата довчерашни неразделни политически приятели.
П.Каравелов настоява да се създаде регентство, т.е. да се признае, че князът е напуснал окончателно страната, а Ст.Стамболов предлага да се създаде наместничество, което според конституционните текстове се създава в случай на временно отцъствие на монарха от страната. На 16 август, когато войските на пловдивския гарнизон са на подстъпите към столицата, председателят на Народното събрание отправя прокламация към българския народ, с която обявява създаването на наместничество в състав: Ст.Стамболов, П.Р.Славейков и д-р Г.Странски, и правителство начело с д-р В.Радославов. Останал без военна подкрепа, тъй като детронаторите побързват да напуснат границите на Княжеството, П.Каравелов няма друг избор, освен да се подчини на решенията, които се вземат в Търново.

image

(Строеният /1879-1882 г./ за Александър Батенберг дворец впоследствие става Окръжно управление; а сега - РИМ.)

На 17 август княз Александър I тържествено е посрещнат на пристанището в град Русе. Първата част от българската драма приключва на пръв поглед успешно, но развръзката предстои.
Макар и завърнал се триуфално, княз Александър I много добре разбирал нестабилността на своето положение както във вътрешнополитически, така и във външнополитически план. Застанал отново начело на държавната администрация, князът не можел да не отчете факта, че голяма част от офицерския корпус и войската са застанали против него. Той е наясно и с факта, че немалка част от политическите сили в страната симпатизират повече на руската дипломация, отколкото на неговата политика. Разкъсван от съмнения и опасения, той прави една фатална стъпка, която в голяма степен зачерква направеното от неговите поддръжници.

Без да се съобразява с мнението на своите привърженици и отговорните български фактори, веднага след стъпването си на българска земя княз Александър I побързва да получи уверенията на руската царска дипломация относно завръщането си. Той изпраща телеграма до император Александър III, с която на практика предоставя съдбата на българската корона на благоволението на Русия. Това остро противоречи на възприетия от Ст.Стамболов курс и когато на 20 август отрицателният отговор на руския император става публично достояние, съдбата на княза е окончателно решена. И най-верните му привърженици в страната започват да разглеждат неговото оставане на престола като опасност за националния суверинитет.
Останал политически изолиран, на 25 август княз Александър I Батемберг подписва доброволно своята абдикация.
Съобразно своите конституционни пълномощия той назначава регенство в състав: Ст. Стамболов, П.Каравелов и подп. С.Муткуров, и правителство начело с д-р В.Радославов. Започва годината на "безкняжието".

Управление на регентството

Главната задача на регентството е организирането и провеждането на избори за Велико народно събрание, което единствено може да разреши династическата криза. Но на 13 септември 1886 г. в България пристига специален пратеник на руския император, който има за задача да "помогне" на българите да излязат от кризата. Барон Каулбарс веднага излага руските искания: отлагане на изборите, освобождаване на арестуваните детронатори, вдигане н авоенното положение и гаранции против повторното избиране на Александър I за български княз. В името на компромиса и подобряването на отношенията с Русия Ст.Стамболов е готов да възприеме част от исканията, като остава непоклатим само по отношение на необходимостта от провеждането на изборите в законния срок. Натъкнал се на твърдата позиция на регентството, барон Каулбарс обикаля страната, заплашва и кокетира с населението, но не успява да промени позицията на регентите. Дори пристигането на руски военни кораби в черноморските пристанища и пряката заплаха от военна интервенция не огъват политиците в София.

image

Част от бъдещия булевард "Александър I" и Градската градина (вдясно). Снимка от 80-те години на XIX век . Източник: http://stara-sofia.com

Регентството спечелва изборите и на 19 октомври 1886 г. III Велико народно събрание започва своята работа.
На 29 окт. за български княз е избран княз Валдемар Датски, роднина на руския император, кандидат за престола още от 1879 г. Но "посъветван" от своя височайш роднина, Валдемар предпочел да остане в тихата Дания, отколкото да заеме несигурния български престол. За регентството, което получава още един удар, тъй като П.Каравелов го напуска и е заменен с Г. Живков, остава още един изход - да потърси кандидат, готов да се появи в София, без да е одобрен от Русия и другите Велики сили.

Кризата става още по-дълбока, когато непризнаващия за законни нито изборите за Велико народно събрание, нито правителството, нито регентството барон Каулбарс напуска страната, като използва за мотив един незначителен инцидент. Той е последван от всички руски представители. Само десет години след Освобождението двете държави прекъсват своите дипломатически отношения за близо десет години. "Специалните" отношения между двете държави никога вече няма да се възстановят в параметрите, съществуващи до избухването на кризата.
Малко по-късно руската дипломация прави още един ход, който сериозно накърнява нейния престиж. За български княз тя предлага да бъде избран Николай Мингрели, кавказки княз, останал без княжество и издържан от правителството в Петербург. По-неподходящ кандидат трудно може да се посочи, тъй като в София дори най-верните привърженици на Русия трудно могат да си представят Мингрелито в българския дворец...
В същото време избягалите от България детронатори с помоща на руското посолство в Букурещ започват подготовката на въоръжен бунт. В румънската столица е образуван "революционен" комитет, щедро финансиран от безотчетните фондове на руското посолство. Заговорниците не успяват да организират широкомащабна мрежа сред гарнизоните в страната. На агитацията се поддават само част от офицерите и войниците на Силистра и Русе.
На 17 февруари 1887 г. под ръководството на кап. Хр.Кръстев силистренския гарнизон се хваща за оръжието. Вълненията са потушени светкавично, а кап. Кръстев загива при опит за бягство през границата. Два дни по-късно, в деня на националния празник, избухва бунт и в Русе, начело на който е кап. Атанас Узунов. Без външна помощ останалите верни на правителството части потушават този бунт. Пред възможността да избухне гражданска война регентството предпочита да действа с подчертана твърдост. Специален военен съд осъжда на смърт главните ръководители на бунта - Ат. Узунов, Д.Филов, Ол.Панов, Т.Кърджиев и др. За пръв път в новата българска история част от войската стреля срещу друга нейна част, офицери осъждат на смърт свои колеги, но истинските подбудители са далеч от мястото на тези трагични събития.

След бунтовете регенството няма друг избор, освен да побърза с избора на княз, който да пристигне в България, без да е одобрен от Великите сили.
Въпреки съпротивата уж, която западните държави оказват на руското влияние в България, никоя от тях не желае да нарушава Берлинския договор и да застане открито против Петербург. Другите възможни комбинации - от дуалистична държава с Румъния и Турция до обявяването на република - на този етап са неосъществими поради липсата на леви партии и хронична недостатъчност на истински национални предатели. Въпреки че се обсъждат, те остават на заден план.

На 25 юни 1887 г. III Велико народно събрание избира с акламации за български Княз предложения от регентството Фердинанд Сакс-Кобург-Готски - единственият кандидат, който е готов да дойде в София без санкцията на европейската дипломация.

image

ВЯРНОСТЪ И ПОСТОЯНСТВО - ЦАР ФЕРДИНАНД БЪЛГАРСКИЙ
Фердинанд (в западната литература обикновено Ferdinand von Sachsen-Coburg-Gotha) е роден на 26 февруари 1861 г. в двореца Кобург във Виена. Син е на австрийския генерал принц Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота (1818–81) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817–1907), дъщеря на последния френски крал Луи-Филип. Младият принц прекарва детството си при своите родители във Виена, където баща му е на австрийска военна служба. Там посещава училището за кадети, след което достига до лейтенант в Единайсети полк на Австрийските хусари, и старши-лейтенант на Honvéd-хусарите в унгарската конница 1 ноември 1886, чин който запазва до избирането му за български княз. Заедно с брат си Август през 1879 г. пътуват до Бразилия. Резултатите от ботаническите им наблюдения са издадени във Виена под заглавие Itinera Principum S. Coburgi (1883-1888).
Българската историография разглежда цар Фердинанд като противоречива личност. От една страна, изтъкват се заслугите му за утвърждаването и издигането на Третата българска държава, както и за нейната Независимост. От друга страна, на Фердинанд се хвърля вината за неуспешното участие на България в Междусъюзническата и Първата световна война, които костват на страната стотици хиляди жертви и тежки загуби.
След провъзгласяване на независимостта на България в църквата „Свети 40 мъченици“ на 22 септември 1908 г. Фердинанд I е обявен за „цар на Българите“, с което се възстановява титлата на българските монарси от Първото и Второто царство. През 1911-1912 се стреми да бъде в добри отношения с Руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия.
След избухването на Първата световна война през юли 1914 г. под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към Централните сили — Австро-германския блок, към който България се присъединява официално на 6 септември 1915 г. Въпреки военните успехи на фронта — разгрома на Сърбия (ноември — декември 1915) и победата над Румъния (септември-октомври 1916), България претърпява 2 национални катастрофи — след Междусъюзническата война 1913 г. и след Първата световна война. Скоро след пробива при Добро поле в Южна Македония, Солунското примирие и капитулацията на България на 30 септември, принуден от обстоятелствата, цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 г. в полза на сина си — княз Борис Търновски (или цар Борис III), и напуска страната.
След като не е допуснат от австрийския император Карл І да остане в именията си в Западна Унгария (днес Бургенланд, Австрия), той се отправя към град Кобург, Германия, където живее до смъртта си. След войната известно време получава пенсия от германското правителство. През 20-те години на 20 век предприема продължителни научни пътувания из Южна Америка, където е тържествено приет в Бразилия, Аржентина и Уругвай, както и в Източна Африка и Египет. Участва на международни научни конгреси по ботаника и орнитология. Старият цар никога не е бил допуснат от сина да посети отново България, въпреки многократните му настоявания, особено през 1937 г. при раждането на престолонаследника княз Симеон Търновски.
Цар Фердинанд І, 1928 г.През 30-40-те години на 20 век Фердинанд често отсяда в семейните си владения в днешна Словакия - замъка „Свети Антон“ край Банска Стявница. Напуска ги окончателно през есента на 1944 г. с напредването на Червената армия към Прага.
Умира на преклонна възраст в дома си в центъра на Кобург на 10 септември 1948 г., надживял смъртта на двамата си сина и края на династията в България. На смъртния одър пита адютанта си ген. П. Ганчев: „Кога заминаваме за България?" Последната воля на цар Фердинанд е да бъде погребан някога в любимата му България и затова ковчегът му е бил временно положен в криптата на католическата църква "Св. Августин" в Кобург, редом до майка му и баща му.

от Уикипедия, свободната енциклопедия
На 2 август в Търново новият Княз полага клетва пред парламента и заема българския престол. Идването му в България, без да е одобрен от Великите сили, издава воля и решителност, която ще му позволи да се задържи на престола над тридесет години въпреки авторитетните прогнози за противното.
Русия продължава да смята изборите за Велико народно събрание за незаконни а Княз Фердинанд за узурпатор. Западните държави не бързат да влязат в официални отношения с него, което прави престоя му в София крайно проблематичен. И все пак, с избора на Княз Фердинанд приключва най-бурният период от политическата криза.
Страната има бъдеще и поема по свой път.



Следва продължение





Гласувай:
5



1. syrmaepon - За мен най-смислена формулировка е ...
04.07.2015 11:02
За мен най-смислена формулировка е "Има Батемберг, има България" , защото тя подчертава независимост от който и да било Голям брат. В случая не може да се твърди, че България е срещу Русия, България чрез личността на Батенберг защитава не само териториалната си независимост, но и желанието сама да управлява съдбините си. Но обстоятелствата са такива, че се реализира компромисната формулировка.
Интересно какво би станало ако имаше гражданска война - доста рисковано начинание за Съединението - тъкмо обединени и пак възможност за разединение. Аз лично жалея за Батенберг, но уви, жертви се дават не само на бойното поле, но и в политиката.
цитирай
2. atil - Батемберг е залагал на консерва...
04.07.2015 15:40
Батемберг е залагал на консерваторите, което лично на мен ми допада. По-тази линия ако се е вървяло може би историческата съдба на България щеше да е по-добра.
Но той е "сдал багажа" образно казано, нямал е кураж да следва политическата линия на реалните си поддръжници в лицето на Стамболов, тогава. Защото закрепвайки се на престола, то след време пак е можел да продължи с този политически курс, който считал за правилен.
Докато Фердинад е монарх от голям калибър и може би България в това историческо време е била твърде малка за неговите амбиции и възможности. За него руския посланик Сазонов казва: "Той е голяма риба попаднала в плитка вода"...
Но! Фердинад и Стамболов възраждат традиционната българска политическа линия, която се заражда още след покръстването. Асеневци през Второто българско царство само я формулират в завършен вид. За съжаление не намират подкрепа от папата а Константинопол и Русия играят против тях. Така вместо източен православен император в България получават мюсюлмански султан и руски император с пренции за Трети Рим.
Т.е. Българското царство е основано като независим и необвързан фактор. Мост между три култури(православие, ислям и католицизъм) и геополитически балансьор.
Тази роля и днес няма кой да я играе и Царство България никой не можа да го замести.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: atil
Категория: История
Прочетен: 5647579
Постинги: 555
Коментари: 2639
Гласове: 3660
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031