Сред тихо поле от макове- 
тъжна гара,
лек вятър гони косите,
пластмасова чашка кафе,
запалена цигара…
Необятно небе се стеле отгоре,
и като вятъра е цигарата бездомна…
А живота-
нали не би трябвало да е отрова?

И се чувствам сякаш имам само това-
това кафе и тази запалена цигара,
и гледката от тази тъжна гара…

В тези мигове усещам
така осезаемо живота-
той струи през мен, през всичко-
и от този жив пулс се ражда 
на света красотата.
В тези мигове обаче
крие се- така самотна- и тъгата…

Но ето: цигарата е вече изпушена,
а чашката кафе- допита,
и аз трябва да тръгвам-
всичко ме подканя-
но накъде не зная…

И някак имам нужда от още нещо,
как исках още малко време…
Пустата тъга в живота 
вечно тлее, дреме…
Защо ли чувствам сега-
живота не би трябвало
да е такова бреме?…