ПЛАМВА ЛЯТОТО

Боси крака
вървят из жълти,
изгорели от слънцето поля…
И всичко е изострено докрай-
изострена е крехкостта…
Защото босите, летни крака
са толкова лесно раними-
всичко в тях може да се забие
(както и в летните сърца),
дори неволно кръв да пролее…
Тъй са уязвими!…

И по-силни отвсякога
са и чувствата на любов, и самота-
промъкващи се дори,
когато са заедно той и тя…
Сред полята,
до обградена от високи тополи
река една,
играят момиче и момче
най-древната игра…
Но защо боли?
Нима пак заради 
ранимостта?
Защото тъй осезаемо те са тук-
но само сега-
сред летните поля-
той и тя,
а реката- ням свидетел на любовта,
тече край тях- кротко и мъдро,
през годините към вечността…
Виждала много пъти
край бреговете си
през различни горещи лета,
влюбени, крехки,
 млади тела…
А тяхната младост е ранима,
тя отминава-
ще изтече- сякаш вляла се
в тази лятна река,
за да се стече чрез техните спомени
към вечността…
Защото само през това лято,
само сега,
те са тук- той и тя-
на лятото крехки деца,
а душата им е в плен 
на влюбеността…
Те възкресяват тъкмо сега
още в древносттта родената
и сякаш вляла се 
в течението на тази река,
легенда за любовта…
Възкресяват я две млади, крехки тела…
На речните тополи под сянката…
Точно това лято, точно сега…

А крехкостта във всичко тупти-
и в нейната рокля на нежни, летни цветя-
къс плат с цвят на синева,
и в техните боси крака,
и в чувствата, 
родили се в техните млади гърди,
и в летните спомени,
с които ще живеят занапред
техните две души…
Ранимостта тупти…
Както и младостта, и синевата-
получили живот в сърцата,
заключени в техните гърди…

И в нежната вечер 
разказ подема топъл вятъра,
решил и той приказката кратка
на двете души и двете тела,
да пренесе във вечността:
разказ за река, небе, цветя,
къс плат от рокля с цвят на синева,
боси крака, 
жълти летни поля…
И всичко нашепва
как ранима е любовта…
И младостта…
Как бързат да се влеят в близката река,
вместо да останат в двете тела…
Как ранима е човешката душа…
Вечно дебната от самота…

Всичко е изострено през лятото,
и всичко пламва лесно-
както изгорели от слънцето поля
пламват лесно от случайна искра…
Пламва лесно и любовта,
но и изгаря пламъка понякога
младите, отворени сърца…
Обгаря ги понякога с болка и тъга,
дори когато са заедно-
може би заради подранило предчувствие
за предстояща самота…
Тъй крехки са те до вечната река,
сред дневната жега
или във виолета на вечерта…
Болка има дори когато са заедно,
а нежели след това-
когато останат пак сами, 
и спомена за лятото
(влял се в реката- ням свидетел-
и потеглил към вечността)
в душите им самотни рани прогори-
както запалена цигара 
неволно къс плат прогаря…
Спомена за босите крака,
сред жълтите, изгорели от слънцето поля,
спомена за рокля, 
изпъстрена с нежни цветя…
Спомена за едно “аз и ти”
душите им може би ще прогори…
И ще запали с искри от тъга
младите им, раними сърца-
останали в плен на ромона
на лятната река,
и шума на листата на тополите
във вечерта…
Както изгорели от слънцето поля
пламват лесно от случайна искра…
Искри от тъга.

И така- докато лятото-
и сърцето-
докрай не изгори…
С искри обич и тъга запалени…
И не дойде 
с тихо и натъжено, хладно утро
есента призори…
Защото след лятната любовна нощ сутринта
е тъгата на есента…
И ще трябва да възкръсне пак някога
сърцето като феникс от пепелта.
Някога, но не сега…
Обвито в тъгата на есента…

02.01.2003

Стиховете са мои..