Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.07.2006 18:41 - "Голямата ябълка" - първият разказ, който написах...
Автор: candysays Категория: Изкуство   
Прочетен: 1679 Коментари: 2 Гласове:
0

Последна промяна: 01.07.2008 16:07


Това, което ще можете да прочетете по-долу, е първият разказ, които съм написала маи- на около 16-годишна възраст мисля че бях (т.е. било е  "97-ма, или "98-ма година...) Разказът е вдъхновен от моята любов тогава към световната столица Ню Йорк- заради гангстерските (предимно) филми (с Робърт де Ниро напр.), които гледах и обичах тогава. В разказа са въплътени и някои от моите тогавашни виждания за живота, и хората... Сега разбира се, сузнанието ми е еволюирало, ака да се каже, и разказа ми се струва малко наивен, но все пак мисля, че не е лош, и казва някои по-универсални истини, и затова реших да го публикувам и него в блога ми.
Приятно четене! :)



"ГОЛЯМАТА ЯБЪЛКА"

Той беше 19-годишен, софиянец.  Преди година беше завършил езикова гимназия. А сега не знаеше, чудеше се какво да кандидатства. Чувстваше се някак специален, знаеше, че има талант, способности, но се чудеше в каква област да ги изрази.  Не искаше да се ограничава, например с Художествената академия, или със специалност "литература" в Софийския, или с Консерваторията…А трябваше да мисли и за парите, които се налагаше да изкарва по-нататък. Най-сериозно мислеше за "НАТФИЗ"и кандидатства там, но не го приеха. Като че ли не съжаляваше много. Мислеше си и за група, с която да обикаля клубовете. Междувременно се забавляваше в родния си град (София), беше щастлив донякъде. Но от време на време изпитваше изключителна тъга- чувстваше как малкото негови истински приятели, които той обичаше и които го обичаха, се отдалечават от него, защото всеки поемаше по свой път, а той оставаше някъде, сам… Разбира се, друг път виждаше, че нищо не е разрушено. Или безвъзвратно изгубено…
И тъкмо в този труден момент, когато трябваше да направи някакъв избор, а не можеше, дойде и неговия шанс- бе обявен един конкурс. Той реши да опита и го спечели, най-неочаквано- не се бе надявал на това всъщност. Конкурса беше за идеи (рисунки и прочие) за реклама на “The Coca-Cola company"…
И така една дъждовна сутрин той пристигна в Ню Йорк. Сякаш на шега се случи… Вълнуваше се, мислеше. Да види и усети този град на живо бе една от мечтите му (другите градове, които го привличаха бяха Лас Вегас и Рио де Жанейро). От една страна беше хубаво, че оставяше всичко зад гърба си, но и му беше тъжно (и то доста) за тези, които обичаше. Щеше да започне отначало, носещ в себе си само спомени и представи за истински хубави неща. По пътя си припомняше атмосферата на Ню Йорк, която така го привличаше, почувствана ярко от някои филми и от някои книги...Щеше да търси топлотата и красивите (както му се струваха) традиции на тоя град, които бе зърнал отдалече чрез изкуството. Представяше си приглушен бар с интимна, приятелска атмосфера (като в "Играчка-плачка"), където да се чувстваш добре –макар и чужденец. За него това бе нещо като символ на града. 
Чудеше се дали Голямата ябълка (защото така наричаха този град- "Big apple") щеше да се окаже гнила ябълка (той бе слушал една такава песен на сиатълската група “Alice in chains"-"Rotten apple"). Гнила или не, тази ябълка- този именно град и най-прочутия съвременен мегаполис- бе мечта и мит. За много (и най-различни) хора по света. Малко преди да замине там, той случайно прочете в някакво списание откъде идва този прякор на града:"През 20-те и 30-те години на 20-ти век джазмузикантите се страхували от провал в един град, в който търсели изява. Те имали обичая да казват, че има много ябълки на дървото на успеха, но да успееш в Ню Йорк е все едно да успееш да откъснеш голямата ябълка. "Big apple" се наричал и един от най-известните джазклубове в Ню Йорк по това време. Ябълката става символ на града оттогава, а името му все по-често се заменя с Big apple."… Явно там беше начертан и неговия път, както преди години пътя на онези джазмузиканти. Там го отведе…Той само се надяваше пътя му да бъде истински и пропит със собствения му стил за всяко нещо. 
Именно затова напусна само след 5 месеца работата си в компанията. Там се задушаваше. А и без това имаше нужда от промяна. След пристигането си бе настанен в офис, в един от многото небостъргачи с безброй етажи, които бързо намрази. Чувстваше живота, хората и взаимоотношенията там изкуствени и отблъскващи в тези студени и безлични пространства, където се разминаваше само с костюмирани мъже и секретарки, които му изглеждаха от бездушната част на света. Усети, че там няма да намери приятели, а вечер…Човек не трябва да живее само вечер. И така неусетно, рано или късно, талантът му щеше да увехне и да остане погребан в него. А самият той щеше да си отиде, както си мислеше, без да е успял дя пие от "истинския" живот…Така или иначе, щеше да бъде изритан все някога от компанията, но останал без силите и младежкия си ентусиазъм. Той просто искаше да види “другият” живот повече, да бъде по-свободен, жадуваше да прекара дните си пълноценно, да ги ИЗЖИВЕЕ, да бъде себе си, да бъде различен, какъвто винаги се бе чувствал…
И така реши, че ще живее в някое гето. Там, както му се струваше, Ню Йорк бе най-истински. А хората там се радват и скърбят, без да се крият зад фалшиво поведение. Така че макар и често нещастни, са поне по-свободни.
  Той си взе един малък апартамент под наем, от който както научи от хазяите, преди седмица били изритани двама братя негри, понеже не си плащали наема, а единия се готвел и да влиза в затвора. След няколко дни, когато почти свърши парите си (тоест изхарчи си спестяванията от работата в компанията) и седна да помисли какво да прави оттук нататък, реши изведнъж да се пробва като учител. И тъй като там (в гетото) изискванията не са кой знае какви, успя. Наеха го в едно училище в квартала за да преподава литература. Той беше само с 5 години по-голям от учениците си. И обичаше да играе с тях баскетбол в свободното си време в двора на училището- досущ като в "Белите не могат да скачат" с Уди Харелсън. Това бе нещо като традиция за това място, която доставяше хем удоволствие, хем приятели. Той бързо намери своето място. И скоро имаше много приятели (сред тях и от учениците му). С всички се беше запознал неофициално- по време на игра, или вечер, в местата, които посещаваше- разни пъбове, клубове, барове…Сред тях имаше колкото бели, толкова и негри. Което много го радваше, тъй като негрите определено са интересни и внасят в обстановката някакъв колорит. След около година и половина учителстване, той напусна. Тайно бе започнал да жадува отново за някаква промяна, но доби смелост за такава, от мъката, която му причини смъртта на негов близък приятел (и то от учениците му!)- наркоман. По принцип избягваше тяхната компания (без да има предразсъдъци към тях, но за по-сигурно), но това момче беше твърде чувствително, крехко- сякаш чупливо!- за този все пак груб живот, и бе наистина един много ценен, различен и прекрасен човек. Но си отиде без време, както много други впрочем в гетата на мегаполисите…
И така, намери си отново работа- този път като барман в един от клубовете, които бе посещавал често преди. Това "вля" свежа струя в потока на живота му. Но в свободното си време правеше същите неща. Сега познаваше дори още повече хора отпреди. Ходеше много често на кино, на концерти…Да посещава такива (особено на любимите си групи-повечето американски) бе възможност, която навярно оценяваше по-добре от самите американци. Бе имал общо 2-3 любовни връзки. Като чувствителен човек, той се обвързваше по-трайно. Привързваше се бързо и силно, което за някои хора (настроени да живеят по-егоистично може би) е нещо страшно. То си е страшно…Малко или много. Тези, които обичаше, бяха все изключителни хора, но раздялата присъстваше (случваше се тоест) по една или друга причина. 
Последната му връзка обаче бе по-особена. Една вечер, когато бе отишъл в един бар сам и чакаше двама свои приятели, при него дойде една интригуваща личност, с някак чаровно и загадъчно излъчване. След известно време (всъщност след един кратък разговор) той бе почти влюбен в нея. Още същата вечер разбра, че тази личност не е жена, а травестит.Но това- чудно защо- не го нарани или притесни особено Той самият дори се учуди от себе си. Те станаха много добри приятели. Виждаха се често. Той чувстваше, че истинската любов, независимо дали е между приятели, или между мъж и жена, е една и съща дълбоко в същността си- когато разбираш другия, и те боли или се радваш за него, и имаш нужда от присъствието му до теб. Най-общо казано. Но това е достатъчно…Той си го обясняваше с това, че типа човек (или да речем душата) има значение, а не толкова пола. За любовта и разбирателството между хората... Като, разбира се, той разбираше идеално, че си има някои основни, неотменими и твърде съществени разлики между видовете любов. Особено когато не си хомо- или бисексуален… Във всеки случай те двамата имаха хубави и балансирани от само себе си сякаш отношения, които се запазиха такива завинаги. Тоест до края…Те се обичаха духовно. Така че в крайна сметка, нашият герой през живота си успя и да обича истински, както и да бъде обичан, което имаше огромно значение за него. Всъщност това бе най-важното негово постижение, както сам той преценяваше живота си. Това бе най-ценното от всички неща, които бе търсил и към които се бе стремил винаги, през целия си съзнателен живот…И щеше да е така, където и да го бе изживял- в Ню Йорк, както се случи или ако си бе останал в София. По-важно и ценно бе за него, дори от това да бъдеш различен…На всяка цена.
Освен това, той плачеше често и дори обичаше това, защото тогава се чувстваше още по-жив и истински. Може би както онези, които обичат и практикуват така наречените екстремни спортове- като бънджи-скоковете от високи мостове например. Но за други (сред които бе и нашия човек) самият живот е екстремен спортТой също така много се влияеше и вдъхновяваше от музика и текстове, от книги и от филми. Обичаше да се обгражда с най-доброто, сътворено в рамките на тези изкуства (или поне най-доброто, според неговия собствен вкус, защото в изкуството –за разлика от науката- всичко е твърде лично и оттук-донякъде относително) и да се оставя чист на тяхното въздействие… Понякога изпадаше в състояние на дълбока мъка, която се надигаше и сякаш заглушаваше всичко останало във и извън него…От което не следва обаче, че той не беше щастлив човек. Понякога плачеше за тези, които обичаше и виждаше тъжни или щастливи-със и без него… А друг път заради смесица от чувства и въпроси относно живота, него самия или хубавите хора на този свят въобще…И още куп други, трудно изразими с думи неща. Това впрочем бе обичайното му състояние, докато гледаше хубав филм, или слушаше любимата си музика, или когато останеше сам и мислеше за тези неща неволно. Или когато пътуваше нанякъде и гледаше унесено през прозореца минаващия като в клип на песен наоколо свят… Свят, който изглежда най-красиво именно тогава. И в още няколко редки случая в живота на човек…Като раждане или смърт. Или пък необикновено запознанство, което усещаш от самото начало, че ще бележи по някакъв начин живота ти...Както и да е. Всички ние знаем за какво става въпрос.
Понякога бе истински щастлив и му се искаше да заплаче от благодарност за много неща- даваше си равносметка за живота си в този винаги невероятен град с безброй лица, за страхотните дни, които бе преживял, за чувствата и приятелите си и (в този момент поне!) не съжаляваше за нищо. Това са така наречените (и тъй редки на този свят, за жалост) радостни сълзи, не от болка, а от умиление… От благодарност, както споменах. Макар и неясно към какво и кого… Но, разбира се, понякога се чувстваше много объркан, неуверен (в това какво иска и какво може или какво да предприеме по-нататък например) и търсещ себе си в хаоса. И отново плачеше, докато света не се избистреше отново в очите му…
Понякога изпитваше нужда да твори, да каже всичко, да излее в един поток (на съзнанието?) това, което чувстваше. И наистина пишеше по малко от време на време, като че за себе си само…Това, което пишеше не можеше да се определи жанрово, тъй като бе някакъв безформен хаос от думи най-често. Но все пак най-много приличаше на текстовете на песни. А както казва Де Ниро в "История от Бронкс"(още един култов филм за Ню Йорк): 
"Няма нищо по-тъжно от погубения талант"…Вярно е, че нашият герой можеше да стане известен (да има група например, с която да пробие)- той усещаше, че е замесен от същото тесто, от което са "направени" хората, прочули се със стойностно творчество, но живота му и така бе изключително красив и ценен (според него самия, а и според други хора), макар и той да си остана "superunknown"/както се нарича един албум на една американска група, която той също харесваше/…Той чувстваше, че е разбран от когото трябваше. И това му че достатъчно и за нищо не съжаляваше- поне в ония хубави, светли моменти в живота му, в които му се плачеше от благодарност…
Той бе застрелян смъртоносно (и съвсем случайно)- докато си пиеше сутрешното кафе преди да тръгне за работа в едно заведение в квартала, което някой бе решил да обира тъкмо в тази прекрасна, слънчева и свежа сутрин- от онези, в които имаш като че ли най-много сили за живот …И (незнайно защо) надежда, че той не е толкова лош все пак. Навярно от утринната свежест и усмивките на децата, водени към детските градини от забързаните си родители. Но както и да е. Всеки знае, че гетата не са сред най-безопасните места на света… 
Така нашия човек стана невинна жертва в "играта" на едно дете-защото този от обирджиите, който в паниката и неопитността си в "занаята" реши да стреля, бе всъщност още дете- около 12-годишно негърче…И така завърши скромния си живот през това прекрасно, слънчево утро най-неочаквано. И донякъде нелепо. (Само донякъде.)Това се случи 2 месеца преди да навърши 34 години. (Тоест, като се замисля сега, почина тъкмо на Христова възраст. Което не знам какво значение точно има… Ако въобще има някакво значение)
След смъртта му неговият най-близък приятел- травеститът основа своя група все пак (както отдавна мечтаеше) и използваше за текстове на песните й неговите думи. Групата стана доста известна- поне в рамките на клубовете на Ню Йорк. 
А оттам…Кой знае? Все пак това е "Голямата ябълка". Неслучайно хората я наричат така. Гнила или не, тази ябълка го приюти за известно време в недрата си. За няколко години дори. 
А талантът…погубен ли беше? Както се бои героят на Де Ниро в онзи филм… 



Тагове:   ябълка,   разказ,   написах,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - страшно ми хареса
28.07.2006 15:55
много, много хубав разказ
цитирай
2. candysays - Благодаря от сърце :)))
28.07.2006 17:50
Много се радвам, че разказът ми ти е харесал, който и да си ти ;)
Явно и в моята най-ранна младост съм стигала до някои верни изводи за живота и света, от които да не се срамувам и днес- почти 10 години по-късно... ;)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: candysays
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4281745
Постинги: 786
Коментари: 9096
Гласове: 52603
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Книгата ми "ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ Е ТЪЖНО-СИНЯ", 2014 г.
2. ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ - мой проект за интервюта с най-различни хора за същественото в човешкия Живот
3. Аз избрах Любовта
4. Втората ми книга - "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"
5. Love letter to God
6. Моите залези. От една сестра /по душа/ на Малкият принц...
7. Душата ми е поле от слънчогледи...
8. Малко поток на съзнанието... Моето съзнание.
9. Нещо смислено..
10. Най-важното!...
11. За Детето - с Любов и уважение. Друга моя фейсбук-страница...
12. Един сайт, който създаде един специален човек за мен - с мои творби
13. Моят профил във Фейсбук
14. За моята книга... Един от първите отзиви след отпечатването й.
15. Мое интервю за "Новата журналистика"
16. Най-добрият начин да живееш
17. МОЯТ ПИСАТЕЛСКИ БЛОГ
18. Още един мой блог... ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ
19. Моят профил и моите текстове в сайта ГНЕЗДОТО
20. ТРЕТАТА МИ КНИГА - ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ, изд. Либра Скорп, 2018 /с интервюта от едноименния ми проект/
21. "ЛЮБОВТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ БЕЗКРАЯ" - четвъртата ми книга
22. За и от мен - в сайта на издателство "Либра Скорп", гр. Бургас
23. "БОГ И САМОТНАТА ГАРА"
24. МОЯТ ЛЮБИМ ЧОВЕК
25. Моят профил във Фото-Форум
26. Идеята за МУЗЕЙ НА ДОБРОТО
27. ВЯРА В ЖИВОТА - още един мой проект/блог
28. Статия за мен в УИКИПЕДИЯ
29. СЪКРОВИЩА...