Тя е винаги до мен.
И винаги ще бъде…

Тя ме следва навсякъде.
Без упреци.
И без въпроси.
Като например:
- А сега накъде?

Тя изглежда красива.
Но и доста тъжна.
Също като мен.
Нали е моята сянка…

Но за разлика от мен
няма нужда
от храна и вода,
от любов и прегръдка,
или от следобедна дрямка…

Често изглеждаме доста самотно
двете със нея.
Затова от време на време
тихо й пея.
Засега само на нея…

А тя в замяна 
се опитва да ме окуражава-
нали тя е 
безплътна и безстрашна-
когато скитаме сами
по нашите пътища прашни…
И само вятърът ни е спътник 
понякога.
И само той успява да промени
нещо във мене
и в нея-
само когато слънцето над нас грее!-
пренареждайки някой кичур
от косата ми…

А обичах толкова истински.
И мене- зная-
обичат наистина…
Независимо дали вървя
с някого- ръка за ръка-
или пък отново сама.
Нали това няма 
чак такова значение?
Когато любовта се е родила
отвъд сетивата?
Тя пърха наоколо-
нали не й подрязвам крилата…

И отдавна вече не разчитам
някой да ме пази и да бди,
и до мене винаги да върви…
Както толкова силно желаех…
И отчаяно се нуждаех!
И още се нуждая…
Но- зная-
тук не е рая…

Тук е добрата стара земя,
с нейните самотни пътища,
хора и техните сенки…
И в самотата 
е вечната истина.
И във вечните избори 
и кръстопътища…

Отдавна вече зная,
че само тя ще бъде с мене
до края.
Но не рамо до рамо,
а рамо от моето рамо…

Само тя ще узнае 
всичките ми стъпки-
и по правите булеварди
на града,
и по трънливи, усойни пътеки,
и сред полето,
и по пясъка, който мие морето…
Само тя-
моята сянка.

Поне докато има слънце,
за да я има и нея-
родена от светлината-
и така крехка- умираща
в мрака…

И докато душата ми
е облечена в тяло,
от което тя да се роди…
За да бъде моето “аз”-
лежащо винаги долу,
на земята-
без да се е спънало дори!-
усещайки как капят
моите “слънчеви” сълзи…
/Другите не може да види,
защото в мрака тя се топи…
И ме оставя съвсем сама-
в нощта.
И винаги, когато 
няма светлина…/