ЕДИНЕНИЕ

При все че съм един, Аз ще стана много” (древноиндийска мъдрост)


Родени сме и умираме сами…
Но в любовта 
едно цяло сме били…
Това нашепва мъдростта
на нечии сърца.

Някога –казват-
Духът се бил
разединил-
на безброй малки частици,
чрез нас- капките отделни
в океан- чрез любовта 
отново за да се съедини…

Разпаднал се за да познае себе си,
да се обикне
и пак да се слепи-
като парчетата на счупена
с неволно движение
на хиляди парчета чаша,
която се моли за нов живот 
в единението да се роди…

Духът се разпаднал 
на безброй парчета,
за да избяга от свойта самота,
но всъщност само отредил така
на своите частици
крехкост и още по-голяма самота….
Отредил им отчаяние 
в отделеността,
в- често- безполезността
на парченце стъкло,
забравило за произхода си-
от някога счупената чаша,
блестяла цяла в свойта красота…

И обрекъл Духът така
да се порязват едни други
безбройните частици,
вместо да се слепват 
отново във чаша,
защото твърде рядко пасват си 
като в пъзел,
с техните ръбове остри…

Сякаш не разединил,
а счупил се Духът!
И единението в красива чаша,
така трудно е сега…

Чаша, от която да се пие
пълноценно на живота течността.
Вместо това разляла се е
на щастието и несамотата
живителната течност
по пода на живота,
по коравата земя,
когато пръснала се чашата
на режещи парчета…

Така безбройните частици на Духа
започнали сами да се лутат-
трудни за лепене,
загубили спомена 
за единната чаша,
пълна с течността
на щастието или забравата,
с течността на любовта-
онази- безусловната…

Едно и също са 
убиец и новородено дете
за позналото Духа сърце…

Едно и също са
насилник и жертва,
дявол и ангел,
вълкът и агнето,
птицата и човекът без криле…

Но с тази мъдрост трудно се живее
в света- с толкова граници
и ръбове остри,
свят на натрошени стъкла,
по които порязват се босите крака…
На мъдростта.

Боси- заради отвореното сърце,
което се моли едновременно
и за убиеца, 
и за новороденото дете,
за невинното, 
както и за вече омърсеното сърце…
Или за омърсените само ръце…

Духът се пръснал
на безброй частици,
с окървавени от търсене ръбове,
все по-остри и сами…

Орисани от Него да търсят 
свойто единение
и светлина…
Но често в плен на мрака,
орисани от трудната си,
нащърбена като счупено стъкло,
остра съдба…