Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2006 18:11 - Eдин гениален разказ от Достоевски - 1-ва част
Автор: candysays Категория: Изкуство   
Прочетен: 21509 Коментари: 7 Гласове:
9

Последна промяна: 13.09.2016 22:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Реших да публикувам днес и да представя на вашето внимание един малко известен, но абсолютно гениален според мен,  разказ на моя любим писател Достоевски, наречен от самия него "фантастичен" разказ. Направих си труда да го препиша от един том с негови събрани съчинения (доколкото си спомням - издание на "Народна култура"), за да мога да го публикувам тук и да го споделям по-лесно. Бих се радвала да го прочетат колкото може повече хора, защото си мисля, че определено си заслужава да бъде прочетен този разказ... Иде ми да кажа "от всеки човек", по руски маниер- нали руснаците са измислили идеята за "всечовечеството" и "всечовека", или "общочовека"...
Въпреки че не всеки би го разбрал сигурно. Мен лично начинът на писане на Достоевски, душата, чувствата и смисълът, които влага той в творбите си ме трогват невероятно много, вълнувам се истински от неговите неща и го обичам безкрайно много- като творец, и Човек... Като всичко, което зная, че е представлявал. И ми се струва, че неговият дълбок и искрен хуманизъм е просто вечен, абсолютно извън времето и винаги актуален! Което се доказва и от незатихващата му популярност и любов на хората към него и романите му, толкова време след като го няма на този свят.
Та с две думи- такива хора и творби са нужни на този свят, за да стане по-добро място за живеене...
Така че ще бъда щастлива да прочетете този разказ! Имайте търпение да го прочетете докрай! В два постинга го публикувам, че е дългичък... Дано го обикнете, както аз го обичам!


          ФЬОДОР МИХАЙЛОВИЧ 
           ДОСТОЕВСКИ
           

“Сънят на смешния човек”
(фантастичен разказ)

 

1-ва част 

Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори когато ми се присмиват- и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях- не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно. А ми е тъжно, понеже те не знаят истината, а аз зная тая истина. Ох, колко тежко е само ти единствен да знаеш истината! Но те не могат да го разберат. Не, не могат.
По-рано много страдах, че изглеждам смешен. Не изглеждам всъщност, а съм. Винаги съм бил смешен, това го зная може би още от самото си раждане. Може би още от седемгодишна възраст съм знаел, че съм смешен. После учех в училище, после в университета, и какво си мислите- колкото по-дълго учех, толкова повече научавах че съм смешен. Тъй че за мен цялата ми университетска наука накрая съществуваше сякаш само за да ми доказва и обяснява, колкото повече се задълбочавах в нея, че съм смешен. Подобно на науката вървяха и нещата и в живота. От година на година в мен растеше и крепнеше съзнанието за моя смешен във всяко отношение вид. Присмиваха ми се всички и винаги. Но никой не знаеше, че ако на земята има човек, който най-добре знае, че съм смешен, това съм аз самият, и точно от това ми беше най-обидно – че те не знаят именно това, но тук си бях виновен сам- винаги съм бил прекалено горд и за нищо на света не исках да признавам пред никого тоя факт. С годините тая гордост растеше в мен, и ако се беше случило, че си бях позволил да призная пред когото и да е, че съм смешен, струва ми се, че веднага- още същата вечер- бих си пръснал черепа с револвера. О, колко страдах в детството си, че няма да издържа и някой път сам ще го призная пред другарите си… Но когато възмъжах малко, аз, макар с всяка следваща година да научавах все повече и повече за това мое ужасно качество, станах – не знам защо- малко по-спокоен. Да, именно “не знам защо”, понеже и до днес не мога да определя защо всъщност? Може би защото в душата ми растеше страхотна тъга по едно обстоятелство, което безкрайно надхвърляше моите разбирания- това беше сполетялото ме убеждение, че на тоя свят всичко навсякъде е все едно. Предчувствах го много отдавна, но със сигурност го установих през последната година и някак изведнъж. Изведнъж почувствах, че би ми било все едно дали тоя свят би съществувал, или никъде нищо няма. Започнах с цялото си същество да чувам и да чувствам, че в мен нищо няма. Отначало все ми се струваше, че затова пък по-рано съм имал съм имал много неща, но после се сетих, че и преди нищо не съм имал- само неизвестно защо така ми се е струвало. Постеренно се уверих, че никога нищо няма и да има. Тогава изведнъж престанах да се сърдя на хората и почти престанах да ги забелязвам. Интересна работа- това си личеше дори в най-незначителното- случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората. Дори не от занесеност – нямах за какво да мисля, тогава изобщо бях престанал да мисля – беше ми все едно. Поне да бях решил своите въпроси- о, не, не реших нито един от тях, а пък не бяха малко. Обаче ми стана все едно и въпросите отпаднаха. 
И ето че след всичко това разбрах една истина. Разбрах тая истина през миналия ноември, по-точно на трети ноември, и от тоя ден нататък помня всеки свой миг. Беше мрачна вечер, най-мрачната от всички възможни. Прибирах се вкъщи към единайсет часа и много добре си спомням как си помислих именно, че надали би могло да има по-мрачно време. Дори и във физическо отношение. Цял ден валя дъжд, студен и мрачен дъжд, ужасен дори, добре го помня, някак дори враждебен на хората, и изведнъж точно тогава, в единайсет часа вечерта, спря и стана ужасно влажно- по-влажно и студено отколкото по време на самия дъжд, и всичко вдигаше някаква пара, всеки камък по паважа и всяка странична уличка- ако човек надникнеше от ъгъла нататък, в дълбочината й. Изведнъж ми се стори, че ако изгаснеха газените фенери, щеше да стане по-приятно, а така- когато светят- на сърцето ти става още по-тъжно, понеже те осветяват всичко това.
Почти не бях ял този ден, и още от ранния следобед седях при един инженер- при него имаше още двама приятели. През цялото време мълчах и май им поомръзнах. Приказваха за нещо интригуващо и неочаквано дори се разпалиха. Но им беше все едно- виждах го- и те се горещяха просто ей така. И аз изведнъж им го казах: “Господа, казвам, та на вас ви е все едно.” Не ми се разсързиха, всички ми се изсмяха. Понеже им го казах без всякакъв укор и просто защото ми беше все едно. И те видяха, че ми е все едно, и им стана весело.
Когато на улицата си помислих за газените фенери, погледнах към небето. Беше страшно тъмно, но много явно се виждаха разкъсаните облаци, а помежду им бездънни черни петна. Изведнъж забелязах в едно от тия петна звездичка и я загледах втренчено. Защото тая звездичка ми внуши една мисъл- тая нощ щях да се убия. Бях го решил твърдо още преди два месеца и колкото и да бях беден, си купих един прекрасен револвер и още същия ден го заредих. Но минаха вече два месеца, а той все си стоеше в чекмеджето- беше ми толкоз все едно, че ми се дощя да сваря миг, в който няма да ми е толкова все едно- защо- и аз не зная. И така през тия два месеца всяка нощ, връщайки се към къщи, си мислех как ще се застрелям. Все чаках мига. И ето сега звездичката ме подтикна към тая мисъл и аз реших, че това ще стане непременно още същата нощ. А защо звездичката ме подтикна към тая мисъл- не зная. 
И ето- докато гледах към небето, това момиченце ме хвана за ръката. Улицата вече се бе опразнила, нямаше почти никого. В далечината един файтонджия дремеше на капрата. Момиченцето беше на около осем години, само със забрадка и по рокличка, но особено ме впечатлиха мокрите й дрипави обувки- още ги помня. Те ми се набиха в очите. То изведнъж ме задърпа за лакътя и ме завика. Не плачеше, но надаваше някакви откъслечни викове- не можеше добре да произнася думите, понеже цялото се тресеше от ситна треска. Беше ужасено от нещо и отчаяно крещеше: “Маминка! Маминка!” Извърнах поглед към него, но не казах нито дума, и не се спрях, обаче то тичаше и все ме дърпаше и в гласа му звънеше оня звук, който у много наплашените деца изразява отчаяние. Познавам тоя звук. Макар и да не доизговаряше думите, разбрах, че майка му умира някъде или се е случило нещо друго и то е хукнало да повика някого, да намери нещо, което да помогне на майка му. Но аз не тръгнах след него- напротив- роди ми се мисълта да го пропъдя. Отначало му казах да потърси полицай. Но то изведнъж вдигна ръце като за молитва и хленчещо, запъхтяно, все подтичваше отстрани и не ме оставяше на мира. И тогава му тропнах с крак и го нахоках. То извика само: “Господине, господине!…”- но изведнъж ме заряза и стремглаво се втурна през улицата- там се зададе някакъв минувач и то, изглежда, се беше затичало към него. 
Качих се на своя пети етаж. Бях наемател, имах си една стаичка. Беше бедна и мръсна, таванска, с полукръгла капандура. Имах едно канапе, тапицирано с мушама, бюро с книги, два стола и кресло за отдих, твърде старо, затова пък волтеровско, с висока облегалка. Седнах, запалих свещ и се умислих. До мен, в съседната стая, зад преградата не преставаше данданията. Караха така вече трети ден. Там живееше един капитан в оставка, бяха му дошли гости- шестима мизерници- пиеха водка и играеха на карти с едно старо тесте. Миналата нощ бяха стигнали до бой, доколкото зная- двама от тях дълго си скубали косите. Хазайката искаше да се оплаква, но ужасно я е страх от капитана. Освен нас двамата тук живееше само една дребна и слаба дама от провинцията с три малки деца, които вече успяха да се разболеят в нашия пансион. И тя, и децата й безумно се страхуват от капитана и по цели нощи треперят и се кръстят, най-малкото от децата веднъж направо припадна от страх. Тоя капитан, знам много добре, понякога спира минувачите по Невски проспект и проси подаяние. Никой не го взема на служба, но колкото и да е странно (заради което всъщност разказвам всичко това), през целия месец откакто живее тук, капитанът нито веднъж не ме е подразнил. Разбира се, веднага се постарах да избягна сближаването между нас, пък и на него му доскуча с мен още от първия път, само че колкото и да викат те там, зад преградата, колкото и да са се събрали- винаги ми е все едно. Мога да седя цяла нощ и изобщо да не ги чуя- дотолкова успявам да забравя за тях. Има вече година, откакто седя буден чак до съмване. Цяла нощ седя в креслото до масата и не правя нищо. Книги чета само денем. Седя си и дори не мисля, просто ей тъй някакви мисли се мяркат, но аз ги оставям да се реят на свобода. Свещта изгаря докрай през нощта. Бавно се отпуснах пред бюрото, извадих револвера и го сложих пред себе си. И като го сложих, си спомням, че се попитах- “Е?”, и с пълна сигурност си отвърнах: “Да.” Тоест- ще се застрелям. Знаех със сигурност, че през тая нощ ще се застрелям, но колко ли още ще седя пред бюрото- не знаех. И без съмнение щях да се застрелям, ако не беше онова момиче.  

 

Втора част  

Разбирате ли-макар и да ми беше все едно, все пак чувствах болка. Например ако някой ме удареше, щях да усетя. Същото беше и в морално отношение- ако се случеше нещо много тъжно, щях да почувствам тъга, както и тогава, когато животът все още не ми беше безразличен. Че дори я и почувствах – поне на дете бих помогнал винаги. Защо тогава не помогнах на момичето? Заради една идея, която ме споходи тогава- докато тя ме дърпаше и викаше, пред мен неочаквано изникна един въпрос и не можах да го реша. Беше безсмислен въпрос, но се ядосах. Ядосах се поради извода, че щом вече съм решил да свърша със себе си тая нощ, то всичко на тоя свят би трябвало да ми стане още по-безразлично отвсякога. Тогава защо изведнъж почувствах, че не ми е все едно, и че съжалявам момичето? Спомням си, че много го съжалих, буквално до болка- до някаква странна болка, просто немислима в моето положение. За жалост не мога да предам по-добре тогавашното си мимолетно усещане, но то продължи и у дома, когато седнах пред бюрото, и аз бях много напрегнат, което не ми се беше случвало отдавна. Разсъжденията се сменяха едно след друго. Струваше ми се ясно, че щом съм човек и все още не съм нула, и не съм се превърнал в нула- значи живея и значи мога да страдам, да се ядосвам и да изпитвам срам от моите постъпки. Добре де. Но след като се самоубия, да речем- след два часа- какво ме интересува момичето и какво ме засяга срамът, и въобще всичко на света? Ще се превърна в нула, в абсолютна нула. И нима съзнанието за това, че след малко изобщо няма да съществувам, а следователно- нищо няма да съществува, не можа да окаже и най-малко внимание нито на чувството на жалост към момичето, нито на срама от извършената подлост? Та нали затуй се разтропах и се разкрещях на нещастното дете, че сиреч “ не само жалост не изпитвам, но мога и да сторя нечовешка подлост- сега вече мога, понеже след два часа всичко ще угасне.” Вярвайте ми- затова се развиках. И сега, пред бюрото, бях почти уверен в това. Изглеждаше ми несъмнено, че животът и светът сега сякаш зависят от мене. Може дори да се каже, че светът сега е измислен само заради мен- щом се застрелям и света няма да го има, поне за мен. Да не говорим пък за това, че може и наистина да няма нищо след мен и щом угасне моето съзнание, целият свят може да угасне начаса като призрак, като атрибут само на моето съзнание, и ще свърши, тъй като може би целият този свят и всички тия хора- това съм само аз.
Спомням си, че както си седях и разсъждавах, аз обръщах тия все нови и нови въпроси направо наопаки и измислях съвсем трети неща. Мярна ми се например следното странно разсъждение- че ако бях живял преди на Луната, или на Марс, и бях извършил там възможно най-срамната и най-нечестна постъпка, каквато изобщо може да съществува, и бях поруган и опозорен така, както човек би могъл да си представи само понякога в кошмарен сън, и ако по-късно съм се озовал на Земята, и продължавам да запазвам спомена за това, което съм извършил на другата планета, и освен това знам, че никога и по никакъв начин няма да се завърна там- то дали би ми било все едно, ако гледах Луната от Земята? Дали щях да изпитвам срам за оная постъпка или не? Въпросите бяха празни и излишни, след като револверът вече лежеше до мен и аз разбирах с всичките си клетки, че това ще стане, и все пак тия въпроси ме тормозеха и аз побеснях. Вече не можех да умра, преди да изясня нещо. С една дума момичето ме спаси, понеже въпросите предотвратиха изстрела. Междувременно у капитана също стана тихо- бяха си доиграли картите, готвеха се да лягат, а засега кавгата гаснеше в мърморене. 
И точно в тоя миг изведнъж заспах, което никога преди не ми се беше случвало в креслото пред бюрото. Заспах съвсем незабелязано. Сънищата, както се знае, са извънредно странна работа- едни неща ти се явяват с ужасяваща яснота, с изпъкващи сякаш под микроскоп подробности, а други се прескачат, сякаш изобщо не ги забелязваш- пространството и времето например. Сънищата май ги ражда не ръзсъдъкът, а желанието, не главата, а сърцето. Та разсъдъкът ми е правил такива дяволии насън!…А в същото време насън с него се случват просто непостижими неща. Брат ми например почина преди пет години. Понякога го сънувам- той взема дейно участие в моите работи, и двамата сме много запалени, а в същото време аз през цялото време на съня напълно съзнавам и помня, че брат ми е умрял и е погребан. Защо тогава не ме учудва фактът, че макар и мъртъв, той е тук до мен и заедно с мен ми бере грижите. Защо моят разум допуска всичко това?…
Но стига толкова по въпроса. Да минем към моя сън. Да, тогава го сънувах тоя сън- съня на трети ноември! Сега ми се подиграват, че било само сън. Но не е ли все едно дали е било сън или не, щом като тоя сън ми оповести Истината? Щом веднъж си узнал истината, видял си я- знаеш, че това е истината и друга няма, и не може да има- нито насън, нито наяве. Нека да е сън, добре, нека, но тоя живот, който вие превъзнасяте, аз исках да зачеркна със самоубийството, а моят сън, о, моят сън ми възвести един нов, велик, обновен, силен живот!

Слушайте.

/Следва../



Тагове:   разказ,   Достоевски,


Гласувай:
9


Вълнообразно


1. mushrumoti - Благодаря чакам съня
26.08.2006 21:30
Благодаря
чакам съня
цитирай
2. lion1234 - Поздравления за Достоевски!,lion1234
27.08.2006 12:54
Разказът е чудесен,както и цялото творчество на До-
стоевски.Със своя ''фантастически'' реализъм този
ненадминат душевед неведнъж ме е убеждавал,че
вътрешният ни свят-мислите ни,чувствата ни,нашите
фантазии дори - са истинската,същинската реалност.
Сред всичките му творби най-силно ме впечатли ро-
манът ''Бесове''.
цитирай
3. candysays - Lion1234,
29.08.2006 17:15
приемам поздравленията и размислите ти за Достоевски и неговото творчество с отворено сърце... :))) И аз мисля подобно на теб!
И мен "Бесове" ме впечатли доста, но ме впечатлиха също толкова и другите му книги, които съм чела досега- "Братя Карамазови", "Идиот", "Записки от мъртвия дом" (за заточението му в Сибир), "Унижените и оскърбените"... Помня ярко и отделни негови герои, като например Настася Филиповна (май тя беше от "Идиот", заедно с княза- в който Достоевски е описал черти от самия себе си, вкл. епилепсията си), Альоша, Димитър и Иван- тримата (законни) братя Карамазови (плюс още един незаконен, който ставаше убиец мисля...) и т.н. и т.н. Дълбоко са ме впечатлили различните му герои с разни неща, и някои са се запечатали дълбоко в съзнанието ми, и няма изгледи да се изтрият оттам... ;))))
Чакат ме (в библиотеката вкъщи) да ги прочета и романите "Юноша" и най-прочутия- "Престъпление и наказание"... Някой ден ще им дойде реда, надявам се... В този така забързан свят! :)))
цитирай
4. candysays - mushrumoti,
29.08.2006 17:17
надявам се (и предполагам), че вече си прочел съня! ;)))
Сега остава и да го сънуваш!... ;))))))
цитирай
5. анонимен - Все едно аз съм го писал
10.01.2012 18:02
Не бях чел нищо на Достоевски до сега, но това все едно аз съм го писал.

"Не ми се разсърЗиха, всички ми се изсмяха." - малка механична грешка при набирането.
цитирай
6. romanticgirl25 - Интересна работа- това си личеше дори в най-незначителното- случваше ми се например да вървя из улиците и да се блъскам в хората.
04.04.2013 23:54
колко истинско и вярно-когато човек е в дересия спира да му пука дали се усмихва, дали гледа хората в очите-върви като сянка-Натъжи ме.
цитирай
7. romanticgirl25 - имам мн прилики с него-и на мен казват че съм смешна-когато казвам вицове по сериозен начин..
04.04.2013 23:55
Толкова тъжно ми стана че не е бил разбран
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: candysays
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4280604
Постинги: 786
Коментари: 9096
Гласове: 52603
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Книгата ми "ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ Е ТЪЖНО-СИНЯ", 2014 г.
2. ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ - мой проект за интервюта с най-различни хора за същественото в човешкия Живот
3. Аз избрах Любовта
4. Втората ми книга - "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"
5. Love letter to God
6. Моите залези. От една сестра /по душа/ на Малкият принц...
7. Душата ми е поле от слънчогледи...
8. Малко поток на съзнанието... Моето съзнание.
9. Нещо смислено..
10. Най-важното!...
11. За Детето - с Любов и уважение. Друга моя фейсбук-страница...
12. Един сайт, който създаде един специален човек за мен - с мои творби
13. Моят профил във Фейсбук
14. За моята книга... Един от първите отзиви след отпечатването й.
15. Мое интервю за "Новата журналистика"
16. Най-добрият начин да живееш
17. МОЯТ ПИСАТЕЛСКИ БЛОГ
18. Още един мой блог... ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ
19. Моят профил и моите текстове в сайта ГНЕЗДОТО
20. ТРЕТАТА МИ КНИГА - ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ, изд. Либра Скорп, 2018 /с интервюта от едноименния ми проект/
21. "ЛЮБОВТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ БЕЗКРАЯ" - четвъртата ми книга
22. За и от мен - в сайта на издателство "Либра Скорп", гр. Бургас
23. "БОГ И САМОТНАТА ГАРА"
24. МОЯТ ЛЮБИМ ЧОВЕК
25. Моят профил във Фото-Форум
26. Идеята за МУЗЕЙ НА ДОБРОТО
27. ВЯРА В ЖИВОТА - още един мой проект/блог
28. Статия за мен в УИКИПЕДИЯ
29. СЪКРОВИЩА...