Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2006 18:31 - Един гениален разказ от Достоевски - 2-ра част
Автор: candysays Категория: Изкуство   
Прочетен: 6364 Коментари: 6 Гласове:
7

Последна промяна: 10.07.2012 12:38


 

Трета част

 

Вече споменах, че съм заспал неусетно, сякаш дори продължавайки да разсъждавам за всички тия материи. Изведнъж сънувам, че вземам револвера и както си седя, го насочвам в сърцето си- именно в сърцето, а не в главата; а пък преди това бях решил да се застрелям в главата и непременно в дясното слепоочие. Насочих дулото в гърдите, изчаках секунда-две и изведнъж моята свещ, бюрото и стената пред мен се раздвижиха и разлюляха. Побързах да натисна спусъка. 
Насън понякога падате отвисоко или ви забиват нож, или ви удрят- никога обаче не чувствате болка, освен ако наистина не се ударите, въртейки се в леглото- тогава вече ще изпитате болка и почти винаги се събуждате от болката. Така беше и с моя изстрел- не почувствах болка, но ми се стори, че след моя изстрел всичко в мен се разстърсва и изведнъж всичко изгасва и наоколо става ужасно черно. Сякаш ослепявам и онемявам, и ето, че лежа на нещо твърдо, по гръб, изпънат, не виждам нищо и не мога да се помръдна дори. Наоколо стъпки и викове, хазайката пищи, капитанът басово дудне нещо- изведнъж нова пауза, а сега вече ме носят нанякъде в затворен ковчег. Чувствам как се клати ковчегът и си мисля за това, и изведнъж неочаквано за пръв път ме поразява идеята- та аз съм мъртъв, съвсем мъртъв, зная го без съмнение, не виждам нищо и не помръдвам, а пък в същото време чувствам и разсъждавам. Но бързо се примирявам с това и както обикновено насън приемам реалността без претенции. 
Ето че ме заряват в земята. Всички си тръгват, оставам сам, напълно сам. Неподвижен. Винаги преди, когато си представях как ме погребват, съм свързвал гроба със студ и влага. Така и сега усещам, че ми е много студено, особено ми мръзнат пръстите на краката, но нищо друго не чувствам. 
Лежа и- странна работа- не очаквам нищо, приемайки без спор обстоятелството, че мъртвият няма какво да очаква. Само дето е влажно. Не зная колко време се е минало – един час или няколко дни, или много дни… Но ето че изневиделица на левия ми клепач капва просмукала се през капака на ковчега вода, след минута- още една, след още минута- трета и тъй нататък, и тъй нататък, все през минута. В сърцето ми се разпалва отведнъж дълбоко негодувание и изведнъж изпитвам в него физическа болка: “Това е раната- мисля си- изстрелът, там е куршумът…” А капките все тъй си капят през минута върху затвореното ми око. И аз възкликвам- не с глас, тъй като съм мъртъв, а с цялата си същност- към властелина на всичко онова, което става с мен:
- Който и да си, ако те има и ако съществува нещо по-разумно от това дето става сега, позволи му да огрее и тук. Ако ли пък това безобразие и нелепост на битието е възмездие за моето неразумно самоубийство, знай, че нито едно мъчение, което би ме сполетяло, никога не би могло да се сравни с презрението, което мълчаливо ще изпитвам, ако ще и през милионите години мъченичество!…
Така възкликнах и млъкнах. Почти цяла минута продължи дълбокото мълчание и дори капна още една капка, но аз знаех, безпределно и непоклатимо знаех и вярвах, че сега нещо непременно щеше да се промени. И ето, не щеш ли, гробът ми се отваря. Всъщност не зная дали е бил разкопан, или земята се е разтворила, но някакво тъмно и неизвестно ми същество ме поема и се озоваваме в пространството. Проглеждам- цари дълбока нощ - такава тъма още никога, никога не е имало! Носим се в пространството далеч от Земята. Не разпитвах тоя, който ме носеше за нищо, гордо очаквах какво ще стане. Уверявах себе си, че не се страхувам, и замирах от възхита при мисълта, че не се страхувам. Не си спомням колко време сме летели и не мога да си го представя – всичко ставаше така, както насън прескачаш и времето, и пространството, и всички закони на битието и разума и спираш само на ония точки, за които копнее сърцето ти. Спомням си, че съгледах в мрака една звездичка. “Сириус ли е това?”- не можах да се сдържа, макар че не исках да питам за нищо. “Не, това е оная звезда, която видя между облаците на път към къщи”- отвърна ми съществото, което ме носеше. Знаех, че то сякаш има вид на човек. Странна работа – не обичах това същество, изпитвах дори дълбоко отвращение. Очаквах едно абсолютно небитие, затова стрелях в сърцето си. И ето ме сега в ръцете на това същество- не човек, разбира се, но го има, то съществува. “Значи и отвъд имало живот!”- помислих си аз с непонятното лекомислие на съня, но дълбоко в мен оставаше цялата същина на сърцето ми: “И ако трябва отново да бъда- рекох си- и отново да заживея според нечия неотвратима воля, аз не искам да бъда победен и унизен!”- “Ти знаеш, че ме е страх от теб, и затова ме презираш” – неочаквано казах на спътника си. Не се сдържах да не задам унизителния въпрос, в който се съдържаше признанието, и усетих унижението в сърцето си, като убождане с игла. Той не ми отвърна на въпроса, но аз изведнъж разбрах, че не ме презира и не ми се присмива, и дори не ме съжалява, и че нашият път има някаква цел, неизвестна и тайнствена, свързана само с мен. В сърцето ми растеше страх. Нещо нямо, но мъчително усещах от мълчаливия ми спътник и то сякаш ме изпълваше. Отдавна вече не виждах познатите на окото ми съзвездия. Знаех, че в небесните простори има звезди, чиито лъчи достигат до земята чак след хиляди и милиони години. Може би пресичахме сега тия пространства. Очаквах нещо, обхванат от страшна, мъчителна за сърцето ми тъга. Ненадейно някакво познато и властно чувство ме разтърси- видях изведнъж нашето слънце! Съзнавах, че това не може да бъде нашето слънце, породило нашата земя, и че сме безкрайно отдалечени от него, но не зная защо цялото ми сърце ми подсказа, че това е абсолютно същото слънце, каквото е и нашето- негово повторение и двойник. Сладко призивно чувство зазвуча като възторг в душата ми- родната сила на светлината, същата като оная, която ме е родила, отекна в сърцето ми, и го възкреси и аз усетих живота – предишния живот- за пръв път след гроба. 
- Но щом това е слънцето, ако то е същото, както и нашето слънце- викнах аз- къде е тогава земята? – И моят спътник ми посочи една звездичка, искряща в тъмата с изумруден блясък. Летяхме право към нея. 
- Но нима са възможни подобни повторения във вселената, такъв ли е природният закон? И ако това е земята – нима и тя е такава като нашата… същата нещастна, бедна, но скъпа и вечно любима, и пораждаща същата мъчителна любов към нея дори у най-неблагодарните нейни синове, както и нашата?…- възклицавах аз, разтърсван от неудържима, възторжена любов към оная предишна земя, която бях напуснал. Пред мен се мярна образът на бедното момиче, което бях обидил. 
-Ще видиш сам- отвърна моят спътник и в думите му прозвуча някаква печал. 
Но ние бързо наближавахме планетата. Тя растеше пред очите ми- вече различавах океана, очертанията на Европа и неочаквано едно странно чувство на велика, свещена ревност се разгоря в сърцето ми: “Как е възможно подобно повторение и за какво?” Аз обичам и мога да обичам само оная земя, която оставих, на която останаха капки от моята кръв, когато аз- неблагодарникът- угасих с изстрел в сърцето своя живот. Но никога, никога не съм преставал да обичам оная земя и дори в нощта, когато се разделях с нея, съм я обичал може би по-мъчително отвсякога. Има ли мъка на тая нова земя? На нашата ние можем да обичаме истински само с мъка, и само чрез мъката! Не умеем да обичаме другояче и не познаваме друга любов. Искам да се мъча, за да обичам. Искам, жадувам в тая минута, облян в сълзи, да целувам само оная земя, която напуснах, и не искам, не приемам да живея на никаква друга земя!…”
Но моят спътник вече ме бе изоставил. Тутакси, сякаш съвсем неусетно, стъпих на тая друга планета, облян от ярката светлина на слънчевия, прелестен като рая ден. Намирах се, струва ми се, на един от ония острови, които на нашата земя са в Гръцкия архипелаг или някъде по крайбрежието на континента, близо до тоя архипелаг. О, всичко беше досущ като у нас, но изглеждаше сякаш навсякъде сияе някакъв празник, някакво велико, свято, достигнато най-сетне тържество. Ласкавото изумрудено море тихо се плискаше в бреговете, и ги прегръщаше с явна, видима, почти съзнателна любов. Стройни прекрасни дървета се извисяваха в целия разкош на цветовете си, а безбройните им листенца- сигурен съм в това- ме приветстваха със своето тихо, нежно шумолене и сякаш нашепваха думи на обич. По моравата пламтяха ярки, ароматни цветя. Птичките на ята прелитаха във въздуха и без да се страхуват от мен, кацаха по раменете и ръцете ми и радостно ме пляскаха със своите мили, трепетни крилца. 
И накрая съзрях и срещнах хората на тая щастлива земя. Те сами дойдоха при мен, наобиколиха ме, прегръщаха ме. Деца на слънцето, на тяхното слънце- о, колко прекрасни бяха те! Никога на нашата земя не бях виждал такава красота сред хората. Може би само в нашите деца, и то в най-първите години от живота им, би могъл да се открие далечен, макар и слаб отблясък от тая красота. Очите на тия щастливи хора сияеха с ясен блясък. Лицата им светеха от разум и някакво спокойно съзнание, но това бяха весели лица; в думите и гласовете на тия хора звучеше детска радост. О, аз веднага, още от първия поглед към лицата им, разбрах всичко, всичко!… Това беше земя, неосквернена от грехопадението, на нея живееха несъгрешили хора, живееха в оня рай, в който според преданията на цялото човечество са живели и нашите съгрешили прародители, само с тая разлика, че тук цялата земя навсякъде беше рай. Тия хора, радостно засмени, се тълпяха около мен, и ме милваха; те ме поведоха със себе си и всеки искаше да ме утеши. О, те нищо не питаха, те сякаш вече знаеха всичко- така ми се стори, и всички искаха страданието да изчезне час по-скоро от лицето ми.

 

Четвърта част

 

Все пак видите ли- добре де, нека това е било само сън!… Но усещането за обичта на тия невинни и прекрасни хора завинаги остана у мен и аз чувствам, че тяхната любов и сега се излива върху ми оттам. Аз сам ги видях, опознах ги и се убедих, обичах ги и по-късно страдах заради тях. О, начаса, още тогава разбрах, че много неща никога няма да ми станат ясни; като гнусен петербуржец и съвременен руски прогресист, смятах неразрешимо например, че те, знаейки толкова много неща, не притежават наука като нашата. Но бързо разбрах, че тяхното познание се изпълва и подхранва от друго вдъхновение, различно от нашето на земята, и че техните стремежи също са съвсем различни. Те не желаеха нищо и бяха спокойни, не се стремяха да опознават живота, както правим ние, понеже техният живот беше пълнокръвен. Но знанието им беше по-дълбоко и по-висше от нашата наука, защото науката търси да обясни какво представлява животът, стреми се сама да го осъзнае, за да научи другите да живеят, докато те и без наука знаеха как трябва да живеят – и това разбрах, но не можах да разбера тяхното знание. Те ми показаха своите дървета и аз не можех да си обясня оная степен на обич, с която те ги гледаха- те сякаш приказваха със себеподобни същества. И знаете ли- може би няма да сбъркам, ако кажа, че те разговаряха с тях! Да- бяха открили техния език, и съм сигурен, че дърветата ги разбираха. По тоя начин те гледаха на цялата природа, на животните, които мирно живееха с тях, не ги нападаха и ги обичаха, победени от тяхната любов. Те ми сочеха звездите и нещо ми приказваха за тях, което аз не можех да разбера, но съм убеден, че те сякаш се докосваха някак до небесните светила не само с мисълта си, но и наживо.
О, тия хора не се домогваха да ги разбера- те ме обичаха бездруго, затова пък аз знаех, че те никога не ще ме разберат, затова и не говорих с тях никога за нашата земя. Само целувах пред тях оная земя, на която живееха те, и без думи обожавах самите тях, и те го виждаха и позволяваха да ги обожавам, защото самите те бяха изпълнени с обич. Те не страдаха заради мен, когато понякога им целувах нозете, тъй като в сърцата си радостно усещаха с каква силна любов могат да ми отвърнат. Понякога учудено се питах как съумяха те през цялото време да не оскърбят такъв човек като мен, и да не възбудят у такъв като мен чувство на ревност и завист? Много пъти се питах как така аз- лъжец и самохвалко- можах да не им разкажа за моите познания, за които те, разбира се, не са имали никакво понятие, как не пожелах да ги смая с тях или от любов към тях? Те бяха пъргави и весели като децата. Скитаха из своите прекрасни гори и дъбрави, пееха своите прекрасни песни, ядяха лека храна, плодове от техните дървета, мед от техните гори, мляко от животните, които ги обичаха. За храната и дрехите си те се трудеха твърде малко и от време на време. Те познаваха любовта и раждаха деца, но нито веднъж не забелязах у тях онова жестоко сладострастие, което на нашата планета спохожда почти всекиго, да, всекиго и всички и служи като единствен извор за почти всички грехове на нашето човечество. Те се радваха на появяващите се сред тях деца като на нови участници в тяхното блаженство. Сред тях нямаше кавги и нямаше ревност- те не разбираха дори какво значи това. Децата им бяха деца на всички, понеже всички представляваха едно голямо семейство. Там почти нямаше болести, макар и да имаше смърт, но старците умираха леко, заобиколени от хора, дошли да ги изпратят, сякаш заспиваха, благославяйки, усмихвайки се и сами напътствани от светли усмивки. При това нямаше скръб и сълзи- виждах само една любов, израсла сякаш до възторг, до един спокоен, пълен, съзерцателен възторг. Човек можеше да помисли, че те не скъсваха със своите мъртви дори и след смъртта им, и че земното единство между тях не се прекъсваше от смъртта…
Те почти не ме разбираха, когато ги питах за вечния живот- изглежда бяха интуитивно убедени в неговото съществуване дотолкова, че то не представляваше въпрос за тях. Нямаха храмове, но пък имаха някакво насъщно, живо и неразривно взаимопроникване с целостта на Вселената; нямаха религия, но затова пък твърдо знаеха, че когато земната им радост израсне до пределите на земната природа, тогава те- и живите, и мъртвите- ще се слеят още повече с целостта на вселената. Очакваха тоя миг с радост, но без да бързат, без да страдат за него, сякаш имаха вече някакво предчувствие за него в сърцето си и си споделяха тия предчувствия. Обичаха вечер, преди да легнат, да пеят в стройни и съгласувани хорове. В тия песни те предаваха всички усещания, които им беше предоставил отминаващият ден, славеха го и се прощаваха с него. Прославяха природата, земята, морето, горите. Обичаха да съчиняват песни за други и се хвалеха един другиго като децата; песните им бяха най-обикновени, но се изливаха от сърце и се вливаха в сърцата. Пък и не само в песните- сякаш целият си живот те прекарваха да се любуват един на друг. Това беше една влюбеност в другия- всеобща, всецяла…
Другите песни- тържествени и възторжени- не можех да разбера изобщо. Разбирайки думите им, така и не можах да вникна напълно в тяхното значение. То си оставаше все тъй недостъпно за моето съзнание, но сърцето ми сякаш инстинктивно се изпълваше все повече и повече от тях. Често споделях, че отдавна съм предчувствал всичко това, че цялата тая радост и слава съм изпитвал още на нашата земя като зов на някаква тъга, достигаща понякога до непоносима скръб; че съм предусещал всички тях и тяхната слава в същината на сърцето си, и в мечтите на своя разум, че честичко на нашата земя не съм могъл да съзерцавам без сълзи залеза на слънцето… Че омразата ми към хората на нашата земя винаги е съдържала тъга – защо не мога да ги обичам, без да ги мразя? Те ме слушаха и личеше, че не могат да си представят онова, за което говорех, но аз не съжалявах, че съм им казал всичко това- знаех, че те разбират цялата ми мъка по ония, които съм оставил. Да, когато върху ми спираше техният мил, обичлив поглед, когато чувствах, че сред тях и моето сърце става също тъй невинно и правдиво, както и техните сърца, аз не съжалявах, че не ги разбирам. Дъхът ми секваше от усета за пълнокръвен живот и аз мълчаливо се молех за тях.
О, сега всички ми се присмиват в очите и настояват, че дори и насън не могат да се видят такива подробности, каквито аз предавам сега, че в съня си съм видял или усетил само едно чувство, породено от бълнуването на сърцето ми, а подробностите съм си досъчинил, когато съм се събудил. И когато им открих, че може и наистина така да е станало- господи, как ми се смяха в очите и какво веселие им доставих! О, да, разбира се, бил съм победен от впечатлението на тоя сън, и само то е оцеляло в кървящото ми сърце – затова пък същинските образи и форми на моя сън, тоест това, което наистина видях в самия час на моето съновидение, бяха тъй хармонични, толкова обаятелни и прекрасни и дотолкова истински, че след като се събудих, аз, разбира се, не бях в състояние да ги въплътя в нашите безсилни думи, тъй че те нямаше как да не угаснат в съзнанието ми, та може би наистина несъзнателно съм бил принуден да съчиня впоследствие подробностите и, разбира се, съм ги изопачил- особено предвид страстното ми желание колкото може по-бързо някак си да ги пресъздам. Но как бих могъл да не вярвам, че всичко това е било наистина? Че е било и може би хиляди пъти по-хубаво, по-светло, по-радостно, отколкото го разказвам? Нека да е сън, но всичко това не може да не е съществувало. И знаете ли, ще споделя една тайна- всичко това може би изобщо не е било сън!… Понеже се случи нещо такова, нещо толкова ужасяващо истинско, че не е възможно да съм го сънувал само. Дори и единствено сърцето ми да е породило моя сън, но нима сърцето ми само е смогнало да роди и оная страшна истина, която ми се случи после? Би ли могла тя да бъде измислена, или да се предвиди от сърцето ми? Нима моето жалко сърце и моят капризен, нищожен ум биха могли да се извисят до такова откровение на истината?! Съдете сами впрочем- досега го криех, но днес ще доизкажа и тая истина. Работата е там, че аз…. ги развратих!

 

Пета част

 

Да, да, с това се свърши- всички развратих! Не зная, не си спомням отчетливо как е могло да стане това. Сънят ми прекоси хилядолетия и остави у мен само едно усещане за цялост. Зная само, че причината на грехопадението бях аз. Като мръсна трихина, като атом на чумата, заразяващ цели държави, така и аз заразих със себе си цялата тая щастлива, безгрешна до срещата с мен земя. Те се научиха да лъжат и обикнаха лъжата, и усетиха красотата на лъжата. О, то започна може би невинно, от шегата, от кокетството, от любовната игра, наистина от един атом може би, но тоя атом на лъжата проникна в техните сърца, и им се хареса. След туй бързо се роди сладострастието, сладострастието породи ревността, тя пък- жестокостта… 
О, не зная, не си спомням, но твърде скоро там се проля и първата кръв- те се учудиха, ужасиха се и взеха да се разделят, да се разграничават. Появиха се съюзи, но вече един против друг. Заваляха укори, упреци. Те познаха срама, и го издигнаха в добродетел. Роди се понятието за чест, и всеки съюз развя своето знаме. Започнаха да измъчват животните, и животните избягаха от тях в гората и станаха техни врагове. Закипя борба за разединяване, за обособяване, за личността, за “мое” и “твое”… Те заприказваха на различни езици. Познаха скръбта и я обикнаха, те жадуваха мъките и твърдяха, че Истината се постига само чрез мъката. Тогава у тях се появи науката. Когато те се озлобиха, заговориха за братство и хуманност и проумяха тия идеи. Когато станаха престъпници, изобретиха справедливостта и си наложиха цели кодекси, за да я запазят, а за осигуряването на кодексите изградиха гилотина.
Те вече едва си спомняха какво именно са изгубили, не искаха дори да повярват, че някога са били невинни и щастливи… Подиграваха се дори с възможността за това някогашно щастие и го наричаха мечта. Дори не можеха да си го представят във форми и образи, но- странна и загадъчна работа- изгубили всякаква вяра в някогашното щастие, нарекли го “приказка”, те дотолкова пожелаха отново да бъдат невинни и щастливи, че паднаха на колене пред желанието на сърцата си като деца; обожествиха това желание, изпонастроиха храмове и захванаха да се молят на собствената си идея, на собственото си “желание”, напълно вярвайки в същото време в неговата неизпълнимост и неосъществимост- обаче със сълзи на очи го обожаваха и му се покланяха. И ако все пак можеше да стане така, че те да се върнат към онова невинно и щастливо състояние, което бяха изгубили, ако някой отново им го покажеше и ги попиташе- желаят ли да се върнат към него? – те сигурно щяха да откажат! Те ми отвръщаха: “Да, ние сме лъжливи, зли и несправедливи, знаем това и затова плачем и се измъчваме сами, и сами се изтезаваме и се наказваме може би дори повече от оня милосърден Съдия, който ще ни съди и чието име не знаем. Но ние имаме наука и чрез нея отново ще открием истината, но тоя път ще я приемем вече съзнателно. Знанието стои над чувствата, съзнанието за живота- над живота! Науката ще ни даде премъдрост, премъдростта ще ни открие законите, а познаването на законите на щастието стои над щастието…
Тъй ми отвръщаха те, и след тия думи всеки от тях обикна себе си повече от другите, пък и не би могло да е иначе. Всеки стана тъй ревнив към своята личност, че с всички сили се стремеше само да я унизи и ликвидира у другите, и на това посвещаваше живота си. Появи се робството, след това и доброволното робство- слабите на драго сърце се пъдчиняваха на по-силните, за да могат по-силните да им помагат да потискат ония, дето са по-слаби и от тях. Появиха се и праведници, които със сълзи на очи идваха при хората и им говореха за тяхната гордост, за това, че са изгубили мярата и хармонията, чувството за срам… Присмиваха им се, и ги пребиваха с камъни. Свята кръв се проля по стъпалата на храмовете.
За сметка на това се появиха хора, които взеха да мислят как да стане така, че да се съединят всички отново и да може всеки, без да престава да обича себе си най-много от всичко, да не пречи в същото време на никого, и по такъв начин да заживеят някакси в едно сплотено общество… Заради тая идея се развихриха цели войни. И през цялото време всички воюващи твърдо вярваха, че науката, премъдростта и чувството за самосъхранение ще накарат най-сетне човека да се обедини в сплотено и разумно общество- затова сега, в името на делото, “премъдрите” се стараеха час по-скоро да изтребят всички “непремъдри” и неразбиращи тяхната идея, за да не пречат на нейното тържество. Но чувството за самосъхранение взе бързо да изстива, появиха се горделивци и сладострастници, които открито си поискаха: “всичко или нищо”. И прибягваха към злодейство, за да се сдобият с всичко, а ако то не сполучеше- към самоубийство. Явиха се религии с култ към небитието и саморазрушението в името на вечното самоуспокоение в нищожеството…
Най-сетне тия хора капнаха от непосилен труд и по лицата им се изписа страдание, и те провъзгласиха, че страданието е красота, понеже само в страданието е мисълта. Те възпяха страданието в своите песни. Аз ходех сред тях, чупейки пръсти, и плачех за тях, но ги обичах, може би дори повече отпреди, докато на лицата им нямаше страдание, докато бяха невинни и толкова прекрасни! Обикнах осквернената им земя още повече отпреди, докато беше рай, само заради това, че на нея царуваше мъката… Уви, всякога съм обичал мъката и скръбта, но за себе си, само за себе си и само своята!- а зарад тях плачех и ги съжалявах. Простирах ръце към тях, отчаян се обвинявах, проклинах и презирах. Повтарях им, че за всичко съм виновен аз, само аз, че аз съм тоя, който им донесе разврата, заразата и лъжата! Умолявах ги да ме разпънат на кръст, учех ги как да направят кръста… Не можех, нямах сили сам да се убия, исках обаче да приема мъката от тях, жадувах мъки, жадувах да пролея кръвта си до последна капка. Но те ме осмиваха и накрая ме сметнаха за луд. Те ме успокояваха, казваха, че са получили само онова, което са желаели, и че не могло да бъде тъй, както е сега… Накрая обявиха, че ставам опасен и че ще ме затворят в лудница, ако не млъкна. Тогава скръбта с такава сила нахлу в мен, че сърцето ми се сви, аз усетих, че ще умра, и в тоя момент… точно в тоя момент се събудих.

 

---------------------------- -----------------------
Беше вече утро, всъщност още не бе съмнало, но беше някъде към пет-шест сутринта. Свестих се в същото кресло, свещта ми беше догоряла, капитанът и гостите му спяха, бше много тихо, което в нашата квартира се случваше рядко. Подскочих, учуден донемайкъде- никога не бях изпитвал нищо подобно, та и до такива подробности и детайли- да речем никога дотогава не бях заспивал така в креслото си. Изведнъж, докато стоях прав, идвайки на себе си, неочаквано пред погледа ми се мярна моят револвер – готов, зареден – но аз тутакси го отблъснах! О, сега- живот и само живот! Прострях ръце и възкликнах към вечната истина; всъщност не възкликнах, ами заплаках; възторг, неизмерим възторг ме изпълваше целия… Да, живот и проповед! Решението за проповедта взех още същата минута и, разбира се- за цял живот! Ще тръгна да проповядвам, искам да проповядвам- питате какво ли? Истината – понеже, я видях- с очите си я видях, видях цялата й слава!
Та оттогава проповядвам! И освен това обичам всички, които ми се подиграват, повече от останалите. Защо става тъй- не зная, и не бих могъл да обясня, но нека да е тъй!… Те казват, че отсега съм се объркал, тоест щом вече съм се объркал – какво ли ще става нататък?! Това е живата истина- обърквам се, а после може би ще стане още по-зле… И, разбира се, поне няколко пъти ще се препъна, докато открия как да проповядвам, тоест – докато открия нужните думи и нужните дела, защото това е много трудно… И сега го виждам съвсем ясно, но слушайте- кой не се е препъвал?! А пък всички вървят към едно и също, най-малкото стремят се към едно и също- от най-мъдрия до последния разбойник, само дето пътищата им са различни. Това е стара истина, но ето кое е новото- аз и не мога много да се препъвам. Понеже съм видял истината, видях я и зная, че хората могат да бъдат прекрасни и щастливи и без да изгубват способността си да живеят на тази земя!… Не ща и не мога да повярвам, че злото е нормално състояние на човешкия род. А пък нали тъкмо за тая моя вяра ми се присмиват всички. Но как да не вярвам- нали видях истината, не съм я измислил с мозъка си- аз я видях, видях я и живият й образ навеки е изпълнил моята душа! Видях я в най-голямата й пълнота, и вече не мога да повярвам, че не може да я има у хората… Тогава защо ще се обърквам? Разбира се- ще се отклоня, дори и неведнъж, дори може би ще говоря с чужди думи, но то няма да трая дълго- живият образ на това, което видях ще бъде винаги с мен, винаги ще ме поправи и ще ми посочи пътя! О, аз съм бодър, свеж съм, аз съм тръгнал и вървя, и ще вървя, ако трябва, хиляда години! Но истината ми пошепна, че лъжа, предпази ме и ме насочи…
Само че не зная как да направим рая, понеже не мога да го предам с думи! След съня изгубих всички думи. Във всеки случай- главните думи, най-необходимите… Но нека- аз пък ще тръгна и ще говоря, неуморно, понеже аз тъй или инак съм го видял с очите си, макар и да не мога да го преразкажа с думи… Точно това не могат да разберат присмехулниците: “Абе, сън сънувал, бълнувал- халюцинации.” Ех! Това ли ви е мъдростта? А толкова се гордеят! Сън ли? Какво е това сън? А животът ни не е ли сън? Ще кажа нещо повече- нека дори това никога да не се сбъдне и никога да не видим рая (това поне ми е ясно!) – но аз въпреки всичко ще проповядвам… Всъщност то е толкова просто- само за един ден, за час само, всичко може да стане!… Най-важното е- обичай другите, както обичаш себе си – ето кое е най-важното, повече нищичко не трябва- веднага ще разбереш какво трябва да правиш! И вижте- всичко това е само една стара истина, която е повтаряна и препрочитана билион пъти, ама на! “Съзнанието за живот е над живота! Познаването на законите на щастието е повече от щастието…”- с това трябва да се борим! И аз ще го направя. Всичко ще стане за миг, стига всички да го поискаме…

 

А онова малко момиченце го открих… И ще тръгна! Ще тръгна!  



Тагове:   разказ,   Достоевски,


Гласувай:
7
0



1. sunflower - Благодаря ти ...
27.08.2006 11:12
... за този разказ, миличка! Много е хубав, а и аз отдавна имам слабост към Достоевски ... не бях и чувала за такъв разказ обаче :)
цитирай
2. candysays - Толкова съм щастлива!...
27.08.2006 14:47
...че ви е харесал, и сте го оценили разказа! (нещо в което не се и съмнявах, имайки предвид всепомитащия гений и любов към хората, с които пише този велик руснак Достоевски)
Слънчогледче, радвам се, че цениш така моите постинги, и ми даваш стимул да публикувам отново и отново истински ценни и дълбоки неща тук! Бях сигурна, че ще го прочетеш точно ти, и дори си сред първите, които са го прочели! :)))
Аз и затова го напечатах и публикувах тук- защото не е хич известен този разказ- открих го случайно, прелиствайки том 11 от 12-те пълни тома с творчеството на Достоевски, издадени на български... Тези последни два тома- 11-ти и 12-ти са наречени общо "Дневник на писателя", и в тях са събрани разни по-кратки писания на Достоевски, публикувани не в отделни книги, а в разни вестници и друга периодика като "подлистници", както се казва... Там има и много размисли на Достоевски в подкрепа на българите в борбата за освобождение от османското робство, тъй като той- като чувствителен и свестен човек- е бил безкрайно потресен от някои издевателства и престъпления на турците, спрямо поробените народи...

Но- така мога до безкрай да пиша за Достоевски- по- добре в друг постинг по-нататък ;)))
П.С. Гордея се, че наричаме руснаците "братушки"! ;)))) Аз съм абсолютен русофил... :)))
цитирай
3. izvynzemno - Разказът е прекрасен! Благодаря ...
27.08.2006 17:06
Разказът е прекрасен!
Благодаря ти че си го напечатала за всички нас!
Трудът ти няма да остане неоценен!!!!
цитирай
4. sunflower - Русофил съм и аз ....
27.08.2006 20:55
... разбира се :))))))
цитирай
5. candysays - Да живеят русофилите!!! ;))))
29.08.2006 16:59
сред които сме и ние- феновете на Достоевски!......;)

Izvynzemno, благодаря ти за коментара- много мило от твоя страна, а и за мен наистина бе важно да бъде забелязан разказа, както и стана... :)))))

Още веднъж- благодаря на всички, които го прочетоха и му се зарадваха- това бе моята цел!
От една "партия" сме ние... ;)))
цитирай
6. анонимен - Ина
24.05.2010 00:37
браво, за разказа
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: candysays
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3285548
Постинги: 690
Коментари: 8957
Гласове: 50200
Архив
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930
Блогрол
1. Книгата ми "ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ Е ТЪЖНО-СИНЯ", 2014 г.
2. ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ... Мой проект за интервюта с най-различни хора, включително и съвсем неизвестни - за същественото в човешкия Живот
3. Аз избрах Любовта
4. Втората ми книга - "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"
5. Love letter to God
6. Моите залези. От една сестра /по душа/ на Малкият принц...
7. Душата ми е поле от слънчогледи...
8. Малко поток на съзнанието... Моето съзнание.
9. Нещо смислено..
10. Най-важното!...
11. Синята стая - време за Душата. Една моя фейсбук-страница.
12. За Детето - с Любов и уважение. Друга моя фейсбук-страница...
13. Блогът на Списанието на блог.бг
14. Един сайт, който създаде един специален човек за мен - с мои творби
15. Моят профил във Фейсбук
16. Интервю с мен за "Градското списание" - март 2014
17. За моята книга... Един от първите отзиви след отпечатването й.
18. Мое интервю за "Новата журналистика"
19. Най-добрият начин да живееш
20. Блогът, в който пиша за КНИГИ. Като читател.
21. Още един мой блог... ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ
22. Моят профил и моите текстове в прекрасния сайт ГНЕЗДОТО
23. Моят най-важен принцип
24. ТРЕТАТА МИ КНИГА - ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ, изд. Либра Скорп, 2018 /с интервюта от едноименния ми проект/