Здравейте! Отново реших да публикувам едно мое стихотворение, писано преди поне 3-4 години...(От т.нар. ми цикъл "Особени сезони") То е посветено на есента, и реших да го постна тъкмо сега, тъй като след една седмица - т.е. на 23-ти септември настъпва астрономическата есен... 
Надявам се да ви хареса. Стила ми е малко тромав от онова време, но мисля, че все пак е хубаво... ;)

ВЯТЪР ГОНИ ЛИСТАТА

Отново есен е,
отново падат листата,
и със своя мек килим 
покриват земята…
И вятърът есенен 
отново ги гони,
разбърква ги, в танц ги отнася-
танцът на свят, разлетял се на парчета,
танцът на спомените, 
на обърканите мисли,
на намерено, въпреки всичко, изящество-
това е танца на листата…

Да, спомените 
от вятъра на годините са подгонени
във вихрен световъртеж,
също като листата отронени…
И в него не различавам вече
листата червени, кафяви или пожълтели,
от дървото откъснати,
и сега- без корен, бездомни,
по света пръснати,
и листата, от книгата на живота откъснати,
листата, изписани с човешко чувство и 
накрая наоколо разпръснати,
от късчета мигновена мъдрост натежали,
листа, стари, древни, 
отдавна пожълтели,
или по-нови, или листа- без нито дума по тях- 
чисто бели-
листа на бъдещите чувства- 
още ненаписани,
и листа, които да останат празни и бели
са орисани,
но знак за чувства и живот- 
съществували и ненаписани,
за думи, които- тъкмо 
преди да бъдат уловени и изписани,
наоколо се разлетели…

Спомените…, музиката,
която толкова обичах, отново звучи,
изгледаните филми, 
прочетените книги-
как бързо всичко сега 
вятъра прелиства…

Минала любов, 
която навярно никога не ще 
напълно отшуми,
минали болки, потънали дълбоко, 
неистово издържане, безнадеждност, 
минали въжделения,
настоящото изящество- 
като на църковна ограда, 
и тишина, стелеща се нашироко,
сегашните- различни- настроения,
както и толкоз трудните, невзети, 
или оставени на бъдещето 
решения…-
всичко вятъра разбърква, и отнася в танц, 
както есенните листа,
както разбърква мислите, 
и- около младото лице-
кичурите коса…

Така миналото-
когато дошло е времето и ненасила-
отронва се меко от душата,
както от дърво 
се отронват през есента листата…
И винаги наоколо остава да се стеле,
като основа, като мекия килим,
по който нататък все вървим…

И вече знам- ако предишната безнадеждност е 
от вятъра вдигната и отнесена сякаш сега,
ако нещата, които са били, 
не са вече съвсем така,
то- аз зная- нищо не предадох,
и върху скъпия килим на моите спомени,
просто мога да продължа да вървя,
оставяйки да бъде мой спътник само-
предишна и сегашна- нежността…

И след всичката тревога, 
вътрешно напрежение и изнемога,
и под оголеното лятно небе- 
болка от пределна яснота,
и слабост в ръцете- осезаема самота,
сега намерих пристан- 
в ехото, приглушеността, 
в намерено като по чудо спокойствие…

Навред през есента 
е пъстрота, 
развети кичури, тишина-
като дантели или мелодии изящни, 
като цветя в сребристи вази 
и кристални чаши,
като извезани гоблени- 
така изкусно подредени са
цветовете в началото на есента-
сякаш вложен е смисъл в света…

Така ми се стори, че особена
сред сезоните е есента.
От нея може да лъха сивота, 
и хлад, и тъга,
но друг път- 
някаква пъстрота и топлота,
когато в меки цветове 
се оцветява тя…

Стори ми се, че пред погледа 
на разхождащия се 
по нейните спокойни пътеки,
сякаш сама избира каква да бъде тя…

Да- всеизвестно е, че в разпръснатите-
като отронени листа-
спомени, има и тъга…
Но и наред с това-
едно пренареждане на нещата,
в танца вихрен на листата,
и има- в слънчевите или мъгливи дни 
на есента
особена мекота…

Надеждата е живот- някъде прочетох,
и ще добавя- понякога и шанс за красота.
Като в произволното подреждане 
на разпръснати листа
през есента…

И когато миналите неща- 
опадали листа-
от мене нейде по пътеките отлетят,
аз- с олекнало и пречистено сърце, 
върху скъпия килим на моя живот 
и моите спомени,
с мой спътник- само моята душа,
просто ще продължа 
напред да вървя…