ОПИТ ЗА ЦЕЛУВКА

“Докато не гръмне гръм, земята няма да се засмее…” (турска поговорка)

Те са винаги един до друг,
но оставайки толкова далече-
само докосвайки се нежно,
в някои тихи моменти
през деня и през нощта.
Те- небето и земята…

То опитва се да я целуне,
но така различни са те-
твърдата земя и въздушното небе,
и никога не могат да се разберат 
един друг изцяло,
дори когато се преливат
в снежното невинно бяло,
като в едно тяло…
Защото са различни светове,
имащи среща понякога само
в нечии отворени очи и сърце…

Небето е свободно и вечно,
а земята вечно я боли
от падащите върху нея 
човешки сълзи,
носени от вятъра отблизо и далече…
Които правят я по-тежка
и обречена.

А небето- свобода е-
с неговите незнаещи страх, 
болка или чупливост крила-
неща, които земята 
така добре познава…
Небето е мечта,
то все е някъде далече…

Те все още се опитват 
да се целунат,
да си дарят жадувана милувка,
но си остават 
два толкова различни свята-
те- небето и земята…

Само дъжд понякога вали,
след копнежа на небето 
земното да разбере,
и от внезапната мъка
от усетената невъзможност за това…

И тогава руква дъжда-
небесните сълзи,
и както те се стичат 
по човешките страни,
така те поят земята…

Само отдалече нощем 
със своето вечно тъжно лице 
наблюдава ги тихо Луната…
Но именно тогава се ражда любовта…
И сред тъжния ромон на дъжда
те да се целунат за миг успяват.

Защото любовта 
може да бъде понякога
просто една болка, един стремеж,
едно желание и опит 
някой друг да разбереш…
И тя живее докато съществата се надяват…

Тя живее дори и след това!…
Защото тя може да бъде една тъга,
погребана дълбоко в две сърца.
Може да бъде и самата самота…
Или за някой друг протегнатата, 
празна ръка…
Така и сред различните 
може да се роди близостта…

А звездите в нощта
си остават все толкова отдалечени,
непознаващи любовта и песента,
залеза и есента…
Така студени.

Но това няма значение,
защото в нечии очи,
взрени във вечерта,
се появява понякога самотна сълза-
и тя е именно целувката
между стремящите се един към друг
небе и земя…

Протягащи се един към друг
и към една обща,
вечно жива мечта-
която всъщност вечно нейде се сбъдва- 
любовта…

 2002г.

е мое дело :) От последното лято, когато бях на море с моят приятел :)

Добро утро! :)))

Добро утро!
Хубава снимка и явно носи спомен за едно нежно лято :-))

:))) Надявам се и стихотворението ми да ви хареса... Писала съм го преди години, но е най-добро, но мисля, че е нежно, и успява да предаде някакво послание... Отново за любов, разбира се ;)

Благодаря ти много, kveten...
Дано не само да (по)вярваме, но и да има защо.... Както казва Вапцаров- "най-много мразя празните химери..."
Понякога малко ми се губи смисъла, и в душата ми- горчив протест се бунтува................... Предполагам е въпрос на настроение......................

Поздрави :)