СПОМЕН

Аз имах другар,
добър другар,
но... кашляше лошо. 
Той беше огняр-
пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур
дванадесет часа на нощ.

Аз помня очите
на този огняр.
Как жадно поглъщаха тези очи
всички лъчи,
които случайно,
през сажди макар,
се вмъкваха редко
във нашата клетка.

Как бързо се раждаше
трескава жажда
напролет,
когато шумолят
листата на двора,
 в простора
когато
се стрелкаше ято от птици.

Аз чувствах 
как тези зеници се молят,
как страдат,
как тягостно страдат!
Те искаха толкова малка пощада-
до пролет,
до другата пролет...

Тя- пролетта-
дойде прекрасна:
със слънце,
с топъл лъх 
и рози.
Далечен 
теменужен дъх
се носеше в небето ясно.
Но вътре беше мрак
и как тежеше
легналата проза...

И тъй,
у нас живота се обърка.
Моторът не работеше добре.
Започна подозрително да хърка
и... спре.
Не знам защо,
но може би,
защото другият умре.

А може би не е така.
А може би, във своя глад,
моторът чакаше ръка
да хвърли в огнения ад
навреме въглищния пласт...
Да, може би.
Не зная аз.
Но мен се струваше, че той,
в заекващия си брътвеж,
ме питаше с болезнен вой:
"Къде е другият младеж?"

Той- другият умре.
А ето- вън е пролет.
Надалече
се стрелкат птици по небето.
Но той не ще ги види вече.

А бе такъв другар...
Добър другар!...
Но кашляше лошо.
Един огняр.
Пренасяше с коша кюмюр,
изхвърляше сгур 
дванадесет часа на нощ.

*************
Животът е бил доста труден, нали?... И все още е.
Особено за някои хора. Обикновени, трудещи се без почивка, без възможност за такава... Незнайни хора, с техните незнайни "малки" и "обикновени" драми и трагедии, борещи се за живота и за насъщния си всеки ден... Ден след ден. До внезапната смърт. Или поболяване...
И аз познавам такива хора, и вие навярно познавате... Човек трябва да оценява това, което има.............................
А в случая освен за да покажа по някакъв начин слабостта си и безкрайното си уважение към подобни незнайни и "обикновени" хора, угасващи тихо в живота си, искам и да потвърдя отново преклонението и любовта си към човека и твореца Вапцаров... Обичам го, защото му е ПУКАЛО за подобни неща, защото е имал достатъчно смелост и доблест да ги защити един ден (последния в живота му) с кръвта си, В ИМЕТО НА ИДЕЯТА И НА ВЯРАТА МУ В ПО-ДОБРОТО БЪДЕЩЕ... дето все не идва, и не идва, и дето май е една утопия, каквото и да правят хората, защото сме твърде различни, а сме в "един кюп", всички заедно.......
И защото в творчеството му (и в това стихотворение конкретно) виждам едно спасение, една светлинка в края на тунела, и една надежда- а именно в човешките отношения, изпълнени (понякога) с топлота, със загриженост, с болка и състрадание, с "пукизъм" за другия, с приятелство и (взаимно) усещане и желание да помогнеш... ако можеш... С една дума- изпълнени С ЛЮБОВ.