Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.01.2007 16:02 - За моите баби и дядовци...които си отиват един по един...
Автор: candysays Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1111 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 24.01.2007 16:11


Да, зная... това е просто естествения ход на нещата...на живота. И само тъгувам някак кротко и тихо, без този ход (засега) да ме засяга толкова дълбоко...

Не тази, а миналата нощ почина единият ми дядо (бащата на баща ми). Той беше вече доста възрастен наистина, почти на 90 (роден е 1919-та...) Утре ще бъде погребението. Натъжих се, но не плача дори (а аз плача толкова лесно!...) Просто се замислих за другите хора, които съм познавала и са починали (Слава Богу не са много... в този ми живот поне!)  и ми стана тъжно просто. Не мога да ди кривя душата и да кажа, че това ме е съсипало. Предполагам с всеки човек е така- има хора, които са ти много близки, и чиято смърт би те смазала просто (за известно време, или дори завинаги...), а за онези, които са извън този най-близък кръг, просто ти става тъжно... когато си отидат. Поне при мен е така. 

Та с този мой дядо никога не сме били кой знае колко близки...Но все пак...Натъжава ме и този спомен- от последния път, когато го видях, преди около две седмици. Той ме помоли да му оправя одеялата- да ги напъхам в чаршафи, които обличат одеяла, и да му постеля... да си легне... Друго вече не му се правеше... и ето на. Поне ще си почива......

Неговата жена пък (т.е. баба ми по бащина линия) почина първа- още през 93-та (аз съм била дете още- на около 11 години). Помня я все болна- не излизаше отвкъщи, изискваше доста грижи и внимание, и беше с изкривени от артрит крайници... Тъжно е, но няма как да си спомнят по-младите хора... внуците...своите баби и дядовци или пък дори родители (в някои случаи) като млади, жизнени и красиви все още хора... Но това е живота...времето... отнася всичко. 
Другата ми баба- майката на майка ми- която ми е кръстница (тя бе най-набожният човек сред моите роднини) и ме е отгледала всъщност (защото майка ми и баща ми са били заети, работещи хора), и която бе целият ми свят по едно време, когато бях дете...И ме нападаха всякакви детски (и не толкова) страхове...Помня, че тя е единствения човек, чието дишане наблюдавах вечер, когато си легнеше да спи (на съседното легло) и така заспивах... Все гледах спокойното повдигане на гърдите й, докато спеше...Беше ме страх- не зная защо- да не умре така... изведнъж. в съня си. Имах нужда от нея...тогава, и се страхувах. 
Имам много, много спомени с нея. За съжаление, доста съм я ядосвала, без да искам...Какво да се прави, не разбирах, бях дете...Едно беззащитно и уплашено дете, което се страхуваше почти от всичко... 
Помня я, как се показваше на терасата на къщата ни на село, когато някой съсед я извикаше- все със запретнати ръкави, защото вес нещо шеташе в кухнята (като почти всички баби :)- готвеше или переше... И правеше вкусни палачинки за закуска...И понякога си говорехме двете, като заспивахме (много дълго време все с нея спях в една стая- и в София, и на село, когато бяхме през летните ми ваканции). 
Тежко се разболя после...Объркани диагнози, ненавременно (т.е. закъсняло) лечение... итака. Накрая се обездвижи, стана кожа и кости (само 40 кила, дори по-малко- сякаш е лежала в концентрационен лагер!), беше безпомощна като малко дете...С много болки в цялото тяло... С чупещи се лесно кости...Жив скелет беше накрая, и беше ужасно да я гледам (и да я запомня) в това окаяно, безнадеждно състояние. А е била толкова красива девойка, и после жена... Наистина. Всички така казват, а и имам нейни снимки...Още 16-годишна, с едни дебели плитки, едни тъмни и усмихнати очи. И беше суетна жена, помня...Обичаше красотата и женските трикове и суетни... (за разлика от мене). Накрая вече искаше да си отиде, да не се мъчи повече. И я разбирах. Затова- не от коравосърдечие- не ми беше мъчно, когато почина- през есента на 2005-та. Напротив- олекна ми, знаех, че и тя се е отървала от тия безкрайни телесни болки... А и майка ми и дядо ми се бяха вече доста изтормозили с грижите за нея...Всеки ден и час. 

Та така. Сега вече ми остана само един от тях- бащата на мама. Той е също на доста години вече (25-та е роден), но е в сравнително добро състояние на тялото и духа. Той е много издръжлив човек и младолик- Овен е все пак, а това наистина има някакво значение, вярвайте ми...:) Държи се човека, и се надявам още дълго да е жив и здрав, че се тревожа...най-вече защото майка ми много трудно би понесла неговата загуба...Тя е много силно привързана към него (а и тя е Овен ;), както и той към нея...Може да е строг и критичен към всеки друг (макар че е добър човек по принцип), но не и към дъщеря си...А и тя му е едничко чедо. И баща ми е така- едно дете...Нямам си лели, чичовци и първи братовчеди, но пък втори и трети- с лопата да ги ринеш ;))

Та така. Освен това той готви много вкусно...И все още си е добре, и ни кани на вечери... с качамак. И ракийка или винце... Оказа се, че и в това бил майстор- направи наскоро за пръв път вино на село, вместо само ракия (имаме една лоза там, чието грозде въобще не става за ядене, но пък за алкохолни напитки се е утепало, както се казва;)... И като му опитах виното... Леле, идеше ми да му се скарам- как може досега само ракия да прави от това грозде! Кощунство, похабяване на материала (както мислех още като дете...нали децата не пият ракия...;)

Та такива неща...Неща от живота. Не знам защо толкова се разпрострях върху тази тема... Надявам се, че не съм ви отегчила много... Все пак това си лични неща, истории... не засягат никого освен мен... Но пък от друга страна... засягат всеки по някакъв начин. Нещата от живота... Както и смъртта...

(между другото, аз от дете още, много мисля за смъртта...радвам се, че това не личи в моя блог...:) всъщност вече по-малко мисля за нея, Слава Богу...)

За финал на този постинг- ето какво написах един ден съвсем спонтанно- след смъртта на баба, за нея. Мисля, че се получи нещо хубаво. Поне аз си го харесвам... Ето ги и стиховете:

ЗА БАБА.

Ти обичаше есента,
и вярваше в чудеса.
Вярваше и в Бог,
и бе сигурна,
че ще ни гледаш от небето
след смъртта…

Ти обичаше есента,
и знаеше сама,
че на всекиго 
един ден идва реда…

Че всеки човек,
роден на тази земя,
в своята есен-
като лист отбрулен 
от дървото на живота,
поема сам по своя път-
но не към земята,
а към вечността…

 11. 10. 2005г



Тагове:   Моите,   отиват,


Гласувай:
0
0



1. eddie - eddie
24.01.2007 21:55
Трябва да сме силни! Стихотворението е много хубаво...
цитирай
2. valens - Да почива в мир човека!
25.01.2007 19:10
В такива моменти всички други грижи и проблеми изглеждат незначителни... Затова, от един момент нататък, когато наистина го осъзнаеш, започваш да оценяваш малките радости от живота. И да се радваш като малко дете на слънцето, въздуха, тревата, потока, цъфналите дървета и цветята... За съжаление ежедневието ни е доста по-прозаично и си тровим живота с глупости, но някои събития ни карат да осъзнаем колко малко неща в живота са значими. Спомням си как не бях човек след като гледах "Морето в мен" (Mar adentro).. Буцата остана дълго време след като напуснах салона в гърлото ми и всичко друго освен здравето, близките и любимите хора и щастието ми изглеждаше безсмислено....

Сега искам да споделя с теб нещо сакрално, което знам, че много харесваш... http://youtube.com/watch?v=XtCpbUWKglA
цитирай
3. chris - спокойно ,
29.01.2007 10:36
не задълбавай прекалено навътре. всички хора умират щастливи , да знаеш. чувството е трудно сравнимо и описуемо , но граничи с някакво непознато блаженство. безгранично щастие и любов към всичко , сълзи на облекчение .. pax vobiscum (мир вам).
цитирай
4. candysays - Аз съм си спокойна, chris
29.01.2007 12:54
Мисля че си личи в стиховете в този постинг, които съм написала по въпроса...
По някаква причина, специално смъртта на възрастни хора не ме е тормозела или смазвала никога... Но ако става въпрос за по-ранна и ненавременна, така да се каже, смърт, особено на близък човек, от който имам насъщна нужда за да мога да живея и да се чувствам нормално- такава смърт вече би ме смазала и хвърлила в ужасно отчаяние и скръб... Знам си го. Независимо че и аз вярвам в живота след смъртта и независимо, че знам (или роне подозирам) колко щастливи и "олекотени" се чувстват душите след смъртта...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: candysays
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2739248
Постинги: 682
Коментари: 8935
Гласове: 49795
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930
Блогрол
1. Книгата ми "ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ Е ТЪЖНО-СИНЯ", 2014 г.
2. ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ... Мой проект за интервюта с най-различни хора, включително и съвсем неизвестни - за същественото в човешкия Живот
3. Аз избрах Любовта
4. Втората ми книга - "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"
5. Love letter to God
6. Моите залези. От една сестра /по душа/ на Малкият принц...
7. Душата ми е поле от слънчогледи...
8. Малко поток на съзнанието... Моето съзнание.
9. Нещо смислено..
10. Най-важното!...
11. Синята стая - време за Душата. Една моя фейсбук-страница.
12. За Детето - с Любов и уважение. Друга моя фейсбук-страница...
13. Блогът на Списанието на блог.бг
14. Един сайт, който създаде един специален човек за мен - с мои творби
15. Моят профил във Фейсбук
16. Интервю с мен за "Градското списание" - март 2014
17. За моята книга... Един от първите отзиви след отпечатването й.
18. Мое интервю за "Новата журналистика"
19. Най-добрият начин да живееш
20. Блогът, в който пиша за КНИГИ. Като читател.
21. Още един мой блог... ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ
22. Моят профил и моите текстове в прекрасния сайт ГНЕЗДОТО
23. Моят най-важен принцип