Тъй... Представям на вашето внимание нещо, което лично мен много ме развълнува- и което открих случайно, добавено към една книга на Достоевски- а именно (част от) спомените на втората му жена, с която той се запознава покрай това, че издатели го притискат да напише твърде бързо нов роман, и той отива при стенограф (в случая- попада на нея), на който да диктува романа си ("Играчът на рулетка" мисля че се казва- не му е хич известен, тъй като го е писал насила и едва ли и той самия си го е харесвал...)
Както и да е. Той се влюбва в тази жена, а и тя го обиква истински, и по-долу ще намерите историята на предложението му за брак към нея... И дори нещо повече- защото тогава той за първи път и признава чувствата и любовта си към нея...
Тук ще видите част от (не)обикновено човешкия облик на този гениален творец!... Любим на толкова поколения хора. Творец, с наистина безсмъртни романи... Вижте... усетете, и какъв прекрасен, топъл, измъчен и трогателно мил човек е бил още... (освен гений...) Макар че е дъйлгичък разказа- прочетете го целия! Мисля, че е достатъчно увлекателен... А и си направих труда да го напечатам специално за вас.... :)

                                    ***  *** ***

Из „Дневника на Ана Достоевска”

 

Осми ноември 1866 година е бележит ден в моя живот: този ден Фьодор Михайлович ми каза, че ме обича и поиска да му стана жена. Оттогава е минал половин век, но всички подробности от този ден са така ясни в паметта ми, сякаш са се случили преди месец.

Бе светъл студен ден. Отидох у Фьодор Михайлович пеш и затова закъснях половин час след определеното време. Както изглежда, той отдавна вече ме чакаше- щом чу гласа ми, веднага излезе в антрето.

- Най-после дойдохте!- радостно каза и взе да ми помага да си развържа качулката и да си съблека палтото. Влязохме заедно в кабинета. Този път там бе много светло, и аз с учудване забелязах, че Фьодор Михайлович е развълнуван от нещо. Изразът на лицето му бе възбуден, почти възторжен, което го подмладяваше много.

- Колко ми е драго, че дойдохте- започна той- толкова се страхувах, че ще забравите обещанието си.

- Но защо мислехте тъй? Дам ли дума, аз винаги я изпълнявам.

- Прощавайте, зная, че вие всякога сте вярна на дадената дума. Толкова ми е драго, че пак ви виждам!

- И на мене ми е драго, че ви виждам, Фьодор Михайлович, и то в такова весело настроение. Да не би да ви се е случило нещо приятно?

- Да, случи ми се! Тази нощ сънувах прекрасен сън!

- Това ли било!- и аз се разсмях.

- Не се смейте, моля ви се. Аз отдавам голямо значение на сънищата. Моите сънища всякога са пророчески. Когато видя насън покойния си брат Миша, а особено когато ми се присъни баща ми, зная, че не е на добро.

- Хайде, разправете ми съня си!

- Виждате ли този голям палисандров сандък? Подарък ми е от моя сибирски приятел Чокан Валиханов, и го ценя много. В него държа ръкописите си, писма и неща, които са ми скъп спомен. Та ето, сънувам, че седя пред този сандък, и подреждам книжата. Ненадейно сред тях нещо блесна- някаква светла звездица. Аз прехвърлям книжата, а звездицата ту се явява, ту изчезва. Това ме заинтригува- почнах полека да размествам книжата и между тях намерих мъничко брилянтче, но много ярко и бляскаво.

- И какво го направихте?

- Там е лошото, че не помня! Занизаха се тогава други сънища и не зная какво стана с него. Но това бе хубав сън.

- Май че е прието сънищата да се обясняват обратно- забелязах аз, и и веднага се разкаях за думите си. Лицето на Фьодор Михайлович бързо се промени, сякаш посърна.

- Значи мислите, че няма да ми се случи нищо хубаво? Че това е само празна надежда?- тъжно възкликна той.

- Аз не мога да разгадавам сънищата, а и ни най-малко не вярвам в тях- отвърнах.

Беше ми много мъчно, че бодрото му настроение изчезна, и се стараех да го развеселя. На въпроса какво сънувам аз, разказах сънищата си в комична форма.

- Най-често сънувам някогашната ни директорка на гимназията, величествена дама със старомодни букли, и как тя все ме кастри за нещо. Присънва ми се също така червеникавият котарак, който веднъж скочи върху мене от оградата на нашата градина и с това страшно ме изплаши.

- Ах вие, дете, дете!- повтаряше Фьодор Михайлович, като се смееше и ме поглеждаше ласкаво.- Виж какво сънувате! Е, ами весело ли ви беше на именния ден на вашата кръстница?- попита ме той.

- Много. След обяда по-възрастните седнаха да играят карти, а ние, младите, се събрахме в кабинета на домакина и цялата вечер оживено бъбрихме. Там имаше двама твърде мили и весели студенти.

Фьодор Михайлович пак помръкна. Бях смаяна колко бързо се менеше този ден настроението му. Понеже не знаех признаците на епилепсията, помислих си да не би това променливо настроение да предвещава наближаващ припадък и се уплаших за него…

Отдавна вече ни бе станало обичай, когато дойда да стенографирам, Фьодор Михайлович да ми разказва какво е правил, и къде е бил през времето, в което не сме се виждали. Побързах да го попитам с какво се е занимавал през последните дни.

- Замислях нов роман. –отвърна той.

- Що думате?! Интересен роман ли?

- За мене е много интересен; само че на- не мога да стъкмя края на романа. Тук се замеси психологията на една млада девойка. Да бях в Москва, щях да попитам племенницата си Сонечка, но нищо, сега ще се обърна за помощ към вас.

С гордост се приготвих да „помагам” на талантливия писател.

- А какъв е героят на вашия роман?

- Художник, вече немлад човек- е, с една дума- на моите години.

- Разкажете, моля ви се- помолих аз, силно заинтригувана от новия роман.

И ето, в отговор на молбата ми потече блестяща импровизация. Никога- нито преди, нито след туй- не съм чувала от Фьодор Михайлович такъв вдъхновен разказ както тогава. Колкото по-нататък отиваше, толкова по-ясно ми ставаше, че разказва собствения си живот, като променя само лицата и обстоятелствата. Тук се разкриваше всичко, което ми бе разправял по-рано накратко, откъслечно. Сега подробният последователен разказ ми обясни много неща в отношенията с покойната му жена и роднините.

В новия роман имаше също сурово детство, ранна загуба на любимия баща, някакви фатални обстоятелства (тежка болест), които откъснали художника за десетина години от живота и любимото изкуство. Тук имаше и връщане към живота (оздравяване на художника), среща с жена, която той обикнал; мъки, причинени му от тази любов, смърт на съпругата и на близки хора (любимата сестра), бедност, дългове…

Душевното състояние на героя, неговата самотност, разочарованието му от близки хора, жаждата за нов живот,  потребността да обича, страстното желание отново да намери щастие, бяха тъй живо и талантливо описани, че явно бяха изстрадани от самия автор, а не само плод на неговата художествена фантазия.

За характеризиране на героя си Фьодор Михайлович  не пожали тъмните краски. Според думите му героят беше преждевременно състарен човек, болен от неизлечима болест (парализа на ръката), мрачен, подозрителен, наистина- с нежно сърце, ала неумеещ да разкрива чувствата си; като художник може би талантлив, но несретник, несмогнал нито веднъж в живота си да въплъти своите идеи във формите, за които е мечтал, и вечно изтерзан от това.

Съзряла в героя на романа самия Фьодор Михайлович, не можах да се сдържа да не го прекъсна с думите:

- Но защо, Фьодор Михайлович, толкова сте онеправдали вашия герой?

- Виждам, той не ви е симпатичен.

- Напротив, много ми е симпатичен. Има прекрасно сърце. Помислете си- колко злочестини са го сполетели и колко безропотно ги е понесъл! Та друг, изпитал толкова мъка в живота си, навярно би се озлобил, а вашият герой все още обича хората и им се притичва на помощ. Не, вие сте съвсем несправедлив към него.

-Да, съгласен съм, той наистина има добро, изпълнено с любов сърце. И колко се радвам, че го разбрахте!

- И ето- продължаваше своя разказ Фьодор Михайлович- в този решителен период от живота си художникът среща по своя път млада девойка на вашите години, или с една-две години по-възрастна. Да я наречем Аня, за да не я назоваваме героинята. Това име е хубаво…

Тези думи затвърдиха у мене убеждението, че под героинята си той подразбира бившата си годеница. В този момент аз съвсем забравих, че и аз се казвам Ана- толкова не ми идваше на ум, че този разказ се отнася за мене. Темата на новия роман е могла да се зароди (мислех си) под впечатлението от наскоро полученото от чужбина писмо от Ана Василиевна, за което Фьодор Михайлович ми бе говорил тия дни.

Портретът на героинята бе обрисуван с други краски, за разлика от портрета на героя. Според думите на автора, Аня била кротка, умна, добра, жизнерадостна и притежавала голям такт в общуването с хората. Понеже отдавах през ония години голямо значение на женската красота, не се стърпях и попитах:

- А хубава ли е вашата героиня?

- Не е красавица, разбира се, но е твърде приятна. Обичам лицето й.

Стори ми се, че Фьодор Михайлович се издаде, и сърцето ми се сви. Обзе ме лошо чувство към бившата му съпруга и подметнах:

- Все пак, Фьодор Михайлович, много сте идеализирали вашата „Аня”. Нима тя е такава?

- Точно такава! Добре съм я опознал! Художникът –продължаваше разказа си той- срещнал Аня в художествените кръжоци  и колкото по-често я виждал, толкова повече я харесвал, толкова повече се засилвало у него убеждението, че с нея би могъл да намери щастие… Ала все пак тази мечта му се виждала почти невъзможна. Наистина, какво би могъл да й даде той- стар, болен човек, обременен с дългове- на тази млада, здрава, жизнерадостна девойка? Не би ли била любовта към художника страшна жертва от страна на това дете, и не би ли почнало то после горчиво да се кае, че е свързало съдбата си с него? Пък и възможно ли е въобще млада девойка, толкова различна по характер и по възраст, да обикне моя художник? Няма ли да бъде това психологически невярно? Ето за туй именно бих искал да зная вашето мнение, Ана Григориевна.

- Защо пък да е невъзможно? Та ако вашата Аня, както казвате, не е празна кокетка, а има добро, отзивчиво сърце, защо да не обикне вашия художник? Какво от туй, че той е болен и беден? Нима само за външен вид и за богатство може да се обича? И каква жертва от нейна страна? Щом тя го обича- и сама ще бъде щастлива , и никога не ще й се случи да се разкайва!

Говорех разпалено. Фьодор Михайлович ме гледаше развълнувано.

- И сериозно ли вярвате, че тя би могла да го обикне искрено и за цял живот?!

Той замълча, сякаш се двоумеше.

- Поставете се за миг на нейно място- каза с треперещ глас.- Представете си, че този художник съм аз, че аз съм ви направил любовно признание и съм ви помолил да ми станете жена. Кажете, какво бихте ми отговорили?

Лицето му изразяваше такова смущение, такава сърдечна мъка, че най-сетне разбрах- това не е просто литературен разговор и ако отговоря уклончиво, ще нанеса страшен удар на самолюбието и гордостта му. Погледнах толкова скъпото за мене, развълнувано лице на Фьодор Михайлович и казах:

- Бих ви отговорила, че ви обичам и ще ви обичам до края на живота си!

Не ще предавам нежните, изпълнени с любов слова, които ми каза в ония незабравими мигове Фьодор Михайлович- за мене те са свещени…

Бях изумена, почти смазана от огромното си щастие и дълго не можех да повярвам в него. Спомням си, че когато близо един час след това Фьодор Михайлович взе да ми разкрива плановете си за нашето бъдеще, и поиска мнението ми, аз му отвърнах:

- Та мигар мога сега да обсъждам нещо! Ами че аз съм така неимоверно щастлива!!!

Понеже не знаехме как ще се стекат обстоятелствата и кога ще може да стане нашата сватба, решихме засега да не казваме за нея на никого с изключение на майка ми. Фьодор Михайлович обеща да дойде у нас на другия ден за цялата вечер, и каза, че ще очаква с нетърпение нашата среща.

Той ме изпрати до антрето и грижовно ми върза качулката. Вече бях готова да изляза, когато ме спря с думите:

- Ана Григориевна, вече зная къде се е крило брилянтчето.

- Пак съня ли си припомняте?

- Не, не съня. Но аз най-после го намерих и смятам да го запазя за цял живот.

- Лъжете се, Фьодор Михайлович!- смеех се аз.- Не сте намерили брилянтче, а обикновено камъче.

- Не, сигурен съм, че този път не се лъжа- вече сериозно ми каза той на прощаване.

  
                              *** **** ***

ОБИЧАМ ГО ТОЗИ ЧОВЕК!... С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ... С ЦЯЛАТА СИ ДУША... ЗАВИНАГИ...............
И мисля, че тази жена (Ана Достоевска) е била прекрасен човек също, и е заслужавала да бъде до него... Била е ДОСТОЙНА ЗА НЕГО.............
Както вече казах, той остава с нея до смъртта си..........

Единственото смислено нещо, което думите в главата ми съумяват да подредят, е следното: Благодаря ти, Кенди, че сподели с нас тази великолепна история. Честно казано, нещата на Достоевски редовно ми навяват как всичко изобщо, ама изобщо не се е променило от онова време, и как едновременно с това всичко е по-различно...Нямам идея защо така става, но може би ако отида да се напуша (с най-обикновени цигари, като примерно драконче:), ще взема да измисля нещо смислено като за коментар и току-виж съм го споделил, и то преди сънят да ме грабне.:) Отново, благодаря ти.

че си го прочел... че си го оценил...
Щастлива съм.
И аз ти благодаря.

...И ако решиш някой ден можеш да си го препрочетеш, и да ми пишеш пак коментар... Но не е задължително, не се тревожи :) Ти наистина си симпатично "примерно драконче", и това, което си написал съдържа емоция... вълнение някакво... а аз това имах нужда да видя...

:)*

Може би най-удачно ще се окаже да изтрия предния си коментар към този постинг, защото явно снощи съм останал с впечатлението, че това е писано от него, а не само за него....въпреки това, ще го оставя за назидание на всички - нещо като напомняне защо не трябва да се пише по на хората блоговете в момент, когато сънят те е преборил почти напълно. Както и да е, или аз вече съм много далеч от тези неща, или стилът много наподобява този на Достоевски. Извинявам се за грешката. Моя е и го съзнавам, но ще оставя така нещата, освен, разбира се, ако Кенди не реши друго (знаех си, че ще измисля нещо смислено днес, знаех си:). Поздрави отново, Кенди, и обещавам чинно да не правя подобни глупости:-Р

То дори не си личеше, че не си разбрал кой го е писал, защото те е "борел" съня... :Р
Всичко си е наред, и си е на мястото, така че- нищо няма да махаме! ;-Рр

П.С. Винаги си добре дошъл в моя блог, и винаги се радвам, като ми напишеш нещо...някакъв коментар :)*

С радост си припомних тази вълнуваща история и за
сетен път се убедих, че да обикнеш някого истински
означава да обикнеш неговия жизнен свят. В случая
с Аня Сниткина даже става дума не само за обич,но
за открито възхищение от света на Достоевски. Поздравления за Дневника !

Радвам се, че ти е било приятно да си припомниш тази трогателна история, Lion. Да прав си, така е в случая на Ана, част от чиито спомени публикувах тук... Това е част от любовта- приемането, разбирането, а понякога и възхищението от нечий друг свят...
:)

защо ми е толкова познато като те чета. Радвам се, че Достоевски е спечелил възхитата ти.

Blagorodnik, зарадва ме изключително много с тези думи.... (съжалявам, че ги виждам и ти отговарям малко със закъснение...)
Да, така е, спечелил е възхитата ми... И обичта ми... И наистина мога да кажа, че един от хората, "запечатани" най-дълбоко в сърцето ми.......

Поздрави... Идвай пак...... *