....
Този пост не трябва да го пиша навярно. Но ще го напиша. Нали тук рисувам (по свое желание) портрета си във възможно най- близки до реалността и многообразни краски. Тъй че, както и досега, така и занапред, ще споделям и ще виждате от мен, и светлата и жизнерадостна (вече) моя страна, забавна, мила и лека, и онази тежката, мрачната, черната до безумие, депресивната, песимистичната, пълната със страхове  и болка моя страна, която всъщност, за добро или зло, ми е много по-присъща... Вродена ми е просто. Какво да направя... Мога само да се боря понякога с нея, и да я преодолявам в живота си с променлив успех, мога и от време на време да й се оставям да ме помете като потоп, да превземе съзнанието и сърцето ми, и да ме изпълни с болка, болезнена чувствителност и черни мисли. Понякога наистина така избива в мен, истински и мощно, че не мога да й се противопоставя ,и да й противореча, мога само да я изстрадам, да ридая, и да бесувам вътрешно, докато не ми се проясни малко пред черните очи... Докато не се успокоя, след като съм оставила да изтече чернилката от мене... Толкова истинска. 

Така че извинете ме, но ще излея сега някои мои черни мисли тук... Наистина ви се извинявам за депресивнияя пост, който ще последва... Обещавам че рядко ще правя така.....................

От три дни ме владеят пак черни мисли и страхове. За всичко и всички. Защо (точно сега) и аз не знам... Просто ми се случва периодично. Нося го в себе си. Почвам в един момент да си мисля и да чувствам, и да се страхувам, че нищо (от това, което правя) няма смисъл, че нищо няма значение- независимо щастие или болка ни сполита... Че мащабите ни са твърде ограничени. На нас, хората. Почвам да се ядосвам, колко сме слаби понякога, и че сме податливи на всякакви глупости (вкл. и аз). Почвам да си мисля, че няма да успея... Че няма да мога да направя нищо истински значимо за другите, че няма да мога да помогна в по-голям мащаб на хората, както мисля, че имам потенциал да направя... Потенциал, задушаващ се вътре в мен понякога, и искащ да излезе наяве. Но аз не знам пътя...  Ядосвам се на този свят, на това как е устроен, на това как све устроени ние самите, на всичко, на всичко почвам да се ядосвам изведнъж, и ме обзема такава дива мъка, че едвам дишам, такова черногледство, че наистина очите ми помръкват. И стават по-черни. И светлината в тях... във мен просто изчезва. Не я знам къде отива, и защо, но ме напуска временно... 
И тогава- въпреки всичко онова, което знам, и което съм постигнала като добро в ума и сърцето си, ме напуска. Остава само празната болка, страховете, безнадеждността, задушаването в себе си и във света, и черните, черните мисли. Почернени изведнъж, сякаш от невидим художник, от четка, топната обилно в болка, отчаяние и черна боя...
Тогава си мисля, че съм лъгала всички... Когато са ме мислели за светъл човек, за добър човек, за човек, притежаващ като дар свише безмерна любов, вяра и надежда. И сила. Защото понякога, аз пак ставам невероятно слаб човек, защото понякога ми липсва дори зрънце вяра, и надежда. И единственото, за което не съм лъгала и остава в мен е любовта. Разбирам го по болката, по състраданието и бесовете, които ме обхващат заради страданието на този свят. 
Така че -не ми вярвайте, когато ви казвам, че съм силен човек, и че нося много вяра и светлина в себе си. Това невинаги е вярно. Понякога те ме напускат, отиват си от мене, и оставам една празна боляща черупка... Само любовта и болката остават в мене. И желанието за по-добро... За по-добър живот и щастие за всички ни. Но не и вярата и надеждата, че това ще стане някога на този свят, така тотално и в пълен мащаб, както аз го копнея в сърцето си. Невероятно слаб човек ставам тогава. Слаби са ми ангелите навярно, не зная. Дори мога да богохулствам в такива моменти. От болка и черни мисли, не от друго. После ще моля за прошка, разбира се...

Още толкова много мога да ви пиша за причините... За мислите, които ме обзеха тия дни. Но ще напиша само това:

Не искам да виждам повече осакатени души или осакатени тела на този свят. А ще виждам...

Не искам да има все някъде драми, и болки... Толкова съм уморена от тях...

Не искам да има вечно крайности и противоположности (противоречия) на този свят- нито болка, нито удоволствия (крайни) . Искам да има само едно постоянно, тихо и  спокойно чувство за щастие, духовна радост или тъга понякога, обич и несамота, в сърцата и умовете на ВСИЧКИ. 

Искам хората да са чисти и щастливи, а не грешни, объркани и объркващи се в този труден живот, и страдащи (навярно заради минали грехове, или за да се доказва силата на човека на този свят)... Искам ВСИЧКИ ДА СА ЧИСТИ И ЩАСТЛИВИ ЕДНОВРЕМЕННО. А не едни така, други иначе, писна ми от постоянния противоречив и контрастен кръговрат на този свят. Ненавиждам го понякога. 

Искам да няма грехове (осъзнати или не), и телата и душите ни да са в хармония, в безгрижна щастлива хармония, а не в този луд дисонанс, който владее страшно много хора по света...
Не искам да има болни и осакатени. Не искам да се доказва СИЛА. или да се преодолява слабост. (повтарям се вече, извинете ме) Знам ,че за това е този свят създаден, за доказване и усъвършенстване силата на духа, и е УЧИЛИЩЕ за душите, повече от всичко друго, но ми писва от това понякога. Защото съм като оголен нерв, и ме боли за всеки, който страда по някакъв начин. И усещам и виждам всичко... Не искам повече... Понякога. Нямам сили. Понякога... Мразя цялата тая история, въпреки че я приех, разбрах и обикнах преди време... Понякога...

Проблемът ми е, че обичам този свят с болка. Че го обикнах с цялото си сърце, и се привързах към него, но никога няма да се примиря вътрешно, и никога няма да приема че не може да има (и че няма) по-добър свят, на който принадлежат душите ни. И който усещам като свой дом, и понякога така копнея да си отида оттук... Да се върна там... Където всичко е поравно. И е справедливо. И е несамотно. И е спокойно и светло. И е... още толкова много неща... Сърцето ми, истинския ми дом е там. Както и на всеки, който (все още) има душа, и не я е изгубил съвсем в тоя... объркан и отвратително (за мен) противоречив свят... 
И единственото общо между тези два свята е любовта... И душата.

Проблемът е че го обикнах , и се привързах към него, към този свят, въпреки всичко... И винаги ще ме боли малко или много, залади това... Че има там и тук. Че аз го усещам... )Че понякога искам да остана, и решавам, че ще остана, докато не реши Бог друго, а понякога така искам да си отида оттук... Знам че няма да го направя по своя воля, но ме боли по дяволите. Искам си хармонията. Искам си светлината в очите. В душата ми. Не я ща тая чернилка и тревога, която ме връхлита тук периодично...

Затова тъкмо чувствам толкова близък човек като Достоевски. Защото и той е обичал този свят с болка... Винаги с болка. И е усещал всичко, като оголен нерв, реагиращ на всеки трепет, на всяко докосване... Защото е принадлежал на един друг, по-добър свят, и го е знаел. И е знаел, че трябва да потърпи, да изтърпи страданията тук, и несправедливостите... щом се е родил. 
Не, не само аз и той усещаме така този свят, зная има още много, много хора... души... Просто давам пример с него. И със себе си.

Толкова много (ли) искам, по дяволите... Просто всички да са чисти по сърце и душа (и в телата си) и да са щастливи, без ужасни грижи, драми, тегло и бреме... Още тук на този свят. Знаете ли какво е да чувстваш че най-съкровеното ти желание, най-вероятно никога няма да стане реалност... По дяволите... Как да не ми причернява от време на време. Не, не ми достига вяра понякога. Нямам и достатъчно надежда. Имам само дълбока обич, и болка... И страдание, и състрадание.... И страх. И от живота, и от смъртта... Понякога....

Зная, скоро ще се успокоя. Ще се избристрят и прояснят отново очите ми. Успокоявам се рано или късно, и отново приемам нещата и живоат тук каквито са, без повече протести, бунт и ропот... До следващия път, когато избие чернотата в мен... И изпадна в такова черно умонастроение...
Но няма да съжалявам че съм написала всичко това, нито ще го изтрия този пост... Това е част от мен. Трябва да стои тук, трябва да ес знае....

Извинете ме, още веднъж за този черноглед пост. Скоро ще ви пиша пак други- красиви, или забавни, но светли... Обичам дза мога да давам на хората нещо добро... Красота... обич... зрънце вяра... поне малко надежда... 

...Егати човека съм и аз.... По дяволите... Нямам думи..........




P.S. Вчера просто видях нещо, което съвсем ме закотви и завъртя в порочния кръг от черни мисли и болка... Беше Гергьовден вчера, както знаете, и аз по традиция, бях на гости на едни поднини по майчина линия, в едно село, след Своге, в красивия Балкан, в красивото Искърско дефиле. Там ежегодно (почти) на този ден, се виждаме с някои роднини, събираме се доста хора на едно място. 
Имаше отново попълнения- бебета, рода се увеличава още... Всичко въобще прекрасно. С изключение на едно нещо. Най-голямото дете от децата в родата, с които се виждаме там,  е едно хубаво момче, на име Никола. Винаги е бил страшно пъргав, палав, жизнен и нестоящ на едно място... Страхотно хлапе. Растеше много бързо. С всяка година- все по-бързо сякаш... 
И вчера, вчера на всички ни се свиваха сърцата, като го гледахме... Около Нова година са му отрязали единия крак (догоре), без коса беше- разболял се е тежко. Диагнозата е била тумор в крака (на костите май), и да му отрежат крака е било единствения начин. Плюс химиотерапия, диети, лекарства и всичко останало. Сега ходи с патерици, още няма протеза (изкуствен крак), но скоро ще му направят сигурно. Но са видели и петна в белите му дробове (а и го видях, че кашляше на няколко пъти, макар че палеше от време на време цигара, въпреки всичко...) Тоест моеж би има разсейки, и може би ще умре, освен че вече е загубил крака си,  и шанса за нормално развитие и бъдеще. 
Знаете ли, приличаше на ветеран от война... А дори няма война. Той е още дете, просто едно дете... Макар че се държи доста мъжки, и не показва страдание... С тези патерици, леко прегърбен, с тази гола глава, напълно зрял сякаш, с цигара в устата, точно ми приличаше на момче, върнало се от фронта, и осакатено завинаги. Въпреки че живеем в мирно време, и родителите му, баба му, всички дават всичко, за да го спасят. Дори не се знае дали ще живее, и още колко му остава...
А знаете ли как спокойно гледаше и се държеше. Съвсем кротко, приятелски, сякаш нищо фатално не е станало. И колко се радваше на бебетата, и малките деца, които бяха също там... Негови братовчедчета... Дори ги забавляваше нещо. Сви ми се сърцето. Та и той е дете като тях още.... А изглежда толкова зрял. Преждевременно порастнал. И дори не е само той... Кой знае колко още деца по света, име се налага да порастнат преждевременно.... И най-изумителното за мен е, че те не се оплакват дори. Толкова силни духом изглеждат. (и са, вярвам). 
Имаше светлина в очите му, по дяволите (за разлика от моите, в момента)... Толкова спокойно и светло гледаше момчето... И куцукаше с патериците насам- натам... Или сядаше да изпуши една цигара замислено и отенесено някъде, и гледаше как децата се гоянт и тичат по поляната наоколо. Нещо ,което и той е правил, но вече няма да може никога. Поне не в този живот.......

Говорят за деца-индиго, за нова генерация деца, за децата-старци (остаряват много бързо- на 13 години вече са като 60-годишни старци като организъм- това е някаква рядка болест, не зная дали нова или стара...) Говорят и пишат за тези деца. Изследват ги може би... Странното е, че те са толкова силни по дух. и сякаш стари по дух... Може би настина са. И толкова светли и чисти... Без гняв приемат нещата, дори мисълта за смъртта си,  итова че им е отказан живота... Толкова кротко, мъдро и спокойно приемат всичко. Като ангели. 
Не мисля, че мога като тях да проявя такава сила в подобна ситуация. Боли ме за тях. Не мога да го приема това да им се случва, дори и те да могат да го приемат....

Може би... Нямам достатъчно вяра все още. Нямам достатъчно надежда. Само обич и болка... Страдание и състрадание.... Явно са ми слаби ангелите още... Не съм достатъчно силен човек, освен на моменти. Успявам да направя две големи и съществени крачки напред в развитието си,  и винаги правя крачка (и)  назад. Иначе вече щях да съм толкова далече напред... Но не съм.

Може би иначе също щях да се родя като едно от тези деца- старци... Ако ми бяха силни ангелите, и вярата. 

А сега съм едно адски объркано на моменти, нормално- ненормално (зависи от момента пак), слабо-силно същество... Красиво момиче на всичкото отгоре. С нормално физическо развитие, но не и с нормално душевно-психически-емоционално такова...

Какво да се прави... Всеки с кръста си..........................................

ВСЕКИ С КРЪСТА СИ...............................................................................................

BLACK HOLE SUN, WON"T YOU COME
AND WASH AWAY THE PAIN....