Миналата седмица бях болна. На легло. Нямах никакви сили и само спях и гледах телевизия.. Вследствие на тая работа сериозно изостанах от подготовката за Коледа и от цялата треска, която я съпътства. Като гледам всички са обхванати от нея - и тук, в блога и в "реалния живот". Всички за това приказват (съвсем естествено) - "украсата, подаръците, атмосферата, настроението, подаръците, украсата..." Моите близки хора включително. И те са взели вече подаръци за мен, а аз за тях- найн.. :(

На път съм да се паникьосам (защото трябва да си пазя все още крехкото здраве, а навън е стуууд), а времето изтича... Но се усетих навреме, че паниката до нищо не води. Най-много да блокирам и това е. А сега просто трябва да се успокоя, да се стегна, да си събера мислите и да действам. Целенасочено. Без паника! В крайна сметка нищо не е загубено.. А и защо трябва да се "съревновавам" с всички? Всеки си бяга в своята, отделна, лична писта.. Радвам им се на онези, които умеят и имат желание да украсяват дома си и да създават истинска коледна атмосфера и настроение около себе си.. И не само у дома.. Мисля че аз не умея. Поне засега. Но това няма значение. За мен е по-важен простият факт, че съм вярващ човек и че принадлежа на християнството. Това ми стига. Въпреки че не мога като че ли никога да усетя чак така Коледа и Великден като повечето хора.. Не съм по "официалните празници". Прекрасни са, да. Но на мен са ми по-ценни личните, невидими моменти и дни, които са празник на душата и триумф на вярата ми. Тези мои лични "празници" никога не съвпадат с официалните. С тези от календара. С Коледа или Великден. Но ги има. Това е важното!
Не мислите ли?
(И съм сигурна, че не само аз се чувствам така..)

Все пак се старая.
Довечера най-сетне ще имаме елха и ще я украся заедно с моя приятел. Както и дома. Колкото можем - толкоз.
А утре, с риск да се разболея отново, ще изляза, избера и купя (с искрено желание!) подаръци за най-близките ми хора. Каквито успея - такива. Поне ще са от сърце.

Вчера и онзи ден гледах по телевизията един прекрасен филм (наистина много ми хареса!) - "Империя: Свети Петър". В ролята на св.Петър беше също така прекрасния Омар Шариф (дано правилно съм му чула името..). Плаках по време на филма. И след това доста. С много, много чисти сълзи. Почувствах се пречистено. И по-добре. Още веднъж - радвам се, че съм вярващ човек и че принадлежа именно на християнството.
Трябва да си събера силите отново. Трябва да се стегна. Не искам да се превръщам в "мрънкало" и само да се оплаквам и да оплаквам съдбата си..
Да, тежко ми е напоследък. Своего рода съм на кръстопът. Сърцето ми тежи и е "угрижено", ако мога така да се изразя. Умът ми също. Мъчно ми е, че не владея силата си, не умея да я използвам. И изпадам в голяма слабост. Дано се науча някой ден да я владея... Защото знам, усещам, че я има у мене. Просто не бива да се паникьосвам, защото това само ме блокира. За съжаление, имам склонност към това.
Но трябва да се справя. За мен "трябва" е важна дума. Неизбежна...

Пише ми се и за други неща - като например "Голямото четене" (кампанията на БНТ, която е наистина прекрасна и много вдъхновяваща!), но - друг път. Като си украся елхата. Точно се това се заемам сега...

П.С. Бъдете здрави и щастливи! Това е най-важното.