Защо планетата Земя е „тъжно-синя”?

Думи от автора (предговор)

Преведох така английската дума „blue”, която буквално означава синия цвят, а метафорично – тъжните състояния. Заглавието на този мой разказ, на който нарекох после и цялата книга, всъщност идва от една песен на Дейвид Бауи, която много харесвам и в която той пее:

„Planet Earth is blue

And there’s nothing I can do”…

За мен е ясно, че тук не става дума само за популярното наричане на Земята „синята планета”, заради водата в океаните и вида, който те й придават от космическа гледна точка. Тук става дума за една тъга. За човешката тъга... Която носим сякаш закодирана в гените си от много поколения вече, и пред която се чувстваме някак безсилни. Сякаш светът ни е обречен на тъга и на самота, зареян в непознатия за нас безкрай отвъд... Човечеството наистина е преживяло много бедствия и войни, много болка и трагедии, и мисля, че като цяло неговата история досега е една преобладаващо тъжна история. На всички хора като цяло, а и на отделния човек като личност със своя отделна история. Досега като че ли най-често се е случвало така, че щастието на човека е било изживяване, отредено само на отделни мигове, а неволите и скърбите са определяли човешкия живот като цяло. И това се е повтаряло толкова много пъти до ден днешен, че е почти като мантра, която предаваме в наследство и на бъдещите поколения. Една тъжна, много тъжна щафета. От която всъщност полза няма и я повтаряме най-често само по силата на инерцията...

...Вярвам обаче, че човекът не води едно безсмислено съществуване, чийто край е Смъртта. Вярвам, че осъществяваме чрез живота си една еволюция на Душата, напътствана и подкрепяна свише. И ето какво разбрах вече: трябва да помним винаги, че единственото, което имаме наистина е простичкото „тук и сега” и трябва да се съсредоточим в него, за да се чувстваме добре. И най-важното е – да бъдем добри един с друг, тъй като това е единственото, което може да ни направи истински радостни и щастливи, и което ще остане и ще има значение, в края на краищата. Нужно е да разберем и приемем веднъж завинаги, че всичко материално е временно, и един ден ще престане да съществува. Не само телата ни са смъртни, но и самата Земя един ден също ще изчезне от картата на Вселената, ако не заради друго, то просто, защото един ден и Слънцето ще умре, както всяка звезда, а с него и всичко наоколо... Учените са изчислили и кога ще стане това – след около 5 милиарда години. Звучи като безкрайно много време, особено сравнено с един човешки живот, но все пак фактът, че и Земята няма да я има един ден, независимо от нашите действия, надежди и желания, си остава. Ако човек съумее да приеме тази истина и не затвори отричащо очи пред нея, остава само един път напред – вярата в Божия промисъл, в Душата и в Духа, в невидимото, което остава нетленно и което всъщност създава и напътства всичко видимо, от Начало до Край. Без то самото да има Край... Казват, че когато една звезда умира, тя разпръсква из Вселената материя, нужна за раждането на нови звезди. Световете се раждат и умират, но Животът продължава... А да ни заведе до този вечен Живот може само Душата. Тази вяра, мисля си, е единствената, която може да дари свобода на един човек или на цялото човечеството. От нея се ражда свободата да живееш с Любов и с Добро, по своя собствена воля. И това да те прави щастлив, защото Душата ти нашепва, че само това е правия път напред. Това само е нужно – всеки да се  вслушва в себе си и да се научи да чува гласа на Душата си. Това ще рече и да следва Сърцето си. Имаме този шанс, така че накрая ако не всички, то поне мнозинството от хората по Земята, може наистина да заживеят така – тук и сега, забравили за минало и бъдеще, с отворени сърца и с воля за Добро. Отказали се от вкопчване в материалното, защото всичко видимо е само временно тук, докато се учим на Живот. На истински Живот.

„Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя” ни е казал Халил Джубран. Мисля, че е прав. Иначе не би имало смисъл. И кой знае - може би вече е достатъчно издълбана от скръб душата на човечеството. Много от болките и бедите си ги причиняваме сами, един на друг, или дори на себе си, и ако престанем да живеем така може би някой ден, докато все още има Земя и на нея човечество, Слънцето ще изгрее и ще види, че тя е пак „Синята планета”, но вече без да е оцветена така от сълзите на хората, а само от синьото на океаните...

1.07.2013

П.С. Общото между трите главни героя на моите разкази, събрани в тази книга, е че всички те имат „птичи поглед” към нашата земна действителност. Виждат я от известна дистанция, а това значи – по-истински и по-чисто... Нека с вътрешния си взор се опитаме да постигнем този птичи поглед към собствения ни свят. Важно е!

Ноември 2013