...В началото всеки от нас е просто „Аз”. Един мъничък „аз”. Сред толкова много „ти”... Сред всички останали хора. Една-едничка гледна точка – своята, сред много, много чужди.

После разбираме, бавно и постепенно, с времето, че сме и „ти” за толкова много други хора. За всички останали... които са „аз” и имат своята си гледна точка. Започваме да разбираме, че нашата е много често чужда за тях. И се разминаваме... Като влакове по гарите и коловозите на Живота.

Докато един хубав ден не осъзнаем някак, че можем да престанем „играта” на „аз” и „ти”. Че можем някак първо да приближим, а после и обединим гледните си точки. И своите различни светове... Не че е лесно. И не че е абсолютно. Но все пак... научаваме, че можем да бъдем „ние”, вместо „аз” и „ти”. Заради Любовта...

...

...А може би първо сме „ние” – всички, заедно, в Създателя. И в неговата Мечта...

И после... се разделяме. Раждаме се за Живота, като отделни Души, като отделни същества. С отделна памет. С отделно битие. Със свое собствено съзнание. Вече имаме „своето”... И вече има „ти”. Ти си Другият. Не си мен...

...А аз съм само себе си. Само „Аз”.

И всъщност всеки от нас е „аз”, вътре в себе си. И ако забравим за миг, че има „ти” – остават само много, много „аз”... Милиарди! Че и повече... Минали, настоящи и бъдещи хора, които са „себе си”. Остават само „аз”-ове, ако всеки се обърне навътре, към себе си.

И всъщност май това е Бога. (Или поне част от него.) „Аз”. Само и единствено „аз” и нищо друго. „Аз” в милиарди проявления. В милиарди същества. Едно-единствено огромно „Аз”. Всевиждащо с милиарди очи, и изпълнено с милиарди съзнания... И цялостно, някак.

Просто АЗ.