Това е един мой текст (курсова работа за университета, която съм писала по време на следването ми), и тъй като тематиката ми се струва интересна и универсална, а и аз не пиша строго научно или сухо, а по-художествено някак (са ми казвали ;), та реших да го публикувам този текст в блога ми. Имам една приятелка, която ми каза веднъж най-изненадващо за мен, че толкова го харесва, че си го чете и препрочита от време на време...;) Надявам се да ви хореса и на вас :)
Приятно четене!
         


                  ОЧИТЕ И СЪРЦЕТО- МЕЖДУ ФИЗИКАТА И

                                              МЕТАФИЗИКАТА
                                    
                                       /ИЛИ ВЕЧНИЯ ВЪПРОС ЗА 
                                         ДУАЛИЗМА ДУША-ТЯЛО/
    

 

От най- древни времена до наши дни хората моделират зададената и проста реалност (част от която е тялото само по себе си- каквото е по природа), интерпретират я…И в стремежа си  да въплътят своите представи и по- сложни виждания за света и самите себе си, тласкани явно от изконната си нужда да придадат образ на своя “духовен живот”, на идеите на тяхното собствено съзнание, те започват да придават на простите физически обекти символика, различни значения, смисли и така ги издигат на едно друго ниво, вдъхват им  друг живот чрез създаването на изкуство, на символи, на културни представи...

Така напр. частта от тялото, която е с може би най- силна символна натовареност (освен сърцето) и която изразява в най- голяма степен индивидуалността на даден човек, прави го разпознаваем (понякога дори уникален), това е лицето. На него принадлежат и повечето от елементите на тялото, които са най- “одухотворени”- а именно очите, гласа, косата… Напр. много популярен е изразът “очите са огледало на душата”.  А примери и в поезията и в прозата има безкрайно много за очите като символ- като най- кратък и красноречив пример могат да се посочат Яворовите стихове: “Две хубави очи-/душата на дете”…

Гласът също изразява най- вече вътрешните усещания, настроения и собствената душевност на певеца. Ярък пример е образът на Орфей, който е един от най- значимите митологични образи въобще (той е посредник между боговете и хората и т.н.)и чиято пък най- отличителна черта може би е гласът му с неговите магически свойства: “Орфей до такава степен знаел(умеел) да омайва и омагьосва, че животни, птици и дори дървета и камъни не устоявали на привличането и наобикаляли героя” (Б.Богданов- “Орфей и древната митология на Балканите”,с.61).

Тоест тук гласът е една красива метафора на метафизическата(тук) власт на човек над околния свят- именно заради душевността, която той притежава и която може да променя този свят, възприемайки го… Интересно е и че самият глас като явление е на границата между физическото и нефизическото- тъй като той тръгва от тялото (гласните струни), но в същото време той е неосезаем в света, присъства без да може да бъде докоснат, уловен във физически смисъл (като се абстрахираме от съвременните технически средства за записването му, които не са съществували в древността)…Така гласът повече принадлежи на сферата на нефизическото (на ефирното), а като се има предвид и че причината той да се появява е винаги някаква нужда на човек да каже нещо, да сподели с другите хора, да се изрази- дори не с песен, а просто с думи, с говор- той вече напълно принадлежи на сферата на културата, на изразяването на нещо вътрешно, и следователно на сферата на метафизиката… А от словото пък човек преминава и към песента, вече като израз на нещо чисто метафизично : “Човекът говори. Изглежда, че е достатъчно.”Кажи всичко, което искаш.” Но изведнъж запял. Това е метафизика, метафизичност” (цитат от В.Розанов, взет от “Носталгия по онтология” на Х.Паницидис,с.245).

От своя страна косата също е елемент от тялото, на който е била придадена символна натовареност от хората. Така напр. прабългарите (а може би и други древни племена) са вярвали, че в нея е въплътена силата на индивида и че ако тя бъде отрязана, би била отнета тази сила от него и би била на този, който я притежава напр. (в това е и смисълът на скалпирането при индианците)… А това все пак е абсурдно в чисто физически смисъл (и явно косата се явява символ тук), а пък силата все пак е сборно понятие- не се уточнява тя физическа ли е само, или сбор от физическата и психическата сила на личността на индивида като цяло.

Безкрайно много са примерите в художественото творчество въобще, сочещи символната натовареност на тези елементи на тялото, принадлежащи на лицето, но ще приведа само един, много показателен за това, пример, защото носи идеята за лицето като цяло и неговата “одушевеност”, изразителност, начинът, по който то говори за самия човек, за неговата психика, и в крайна сметка- за неговият живот и съдба- неща, които далеч надхвърлят чисто физическото… 
Примерът ми е взет от романа “Идиот” на Достоевски и разказва за портрета на едно лице- това на героинята от романа Настася Филиповна и това какво този портрет говори  на други персонажи: “На портрета наистина бе изобразена една необикновено красива жена. Тя бе фотографирана с черна копринена рокля; косите й, тъмноруси на глед, бяха вчесани просто, като за вкъщи; очи тъмни, дълбоки, чело замислено; изразът на лицето страстен и някак високомерен. Лицето й беше възслабо и може би бледно…/- Дивно лице!И съм уверен, че съдбата й не е от обикновените. Лицето й е весело, а пък тя ужасно е страдала, нали? Очите й говорят за това….Това е гордо лице, ужасно гордо…/Сякаш му се искаше да разгадае нещо в това, което се таеше в това лице и което го беше смаяло одеве…той като че бързаше нещо да провери. Това необикновено по красота и по още нещо лице го порази сега още по-силно. Като че необятна гордост и презрение, почти ненавист имаше в него и в същото време нещо доверчиво, нещо учудващо простодушно; тези два контрастакато че ли пробуждаха дори някакво състрадание при съзерцаването на тия черти. Тази ослепителна красота дори беше непоносима, красотата на бледото лице, на почти хлътналите страни и горящите очи; странна красота!”(с.33,39,86).

Интересно е да се отбележи в тази връзка и фактът, че именно лицето не престава да бъде изобразявано през Средновековието, когато тялото е табу и бива избягвано всячески чисто телесното, плътското (за разлика от Древна Гърция и нейните статуи напр.).- пример за това са иконите. В тях се набляга предимно на внимателното изобразяване  на очите, изражението, излъчването на лицето (от иконата)- и това говори, че тук лицето е максимално натоварено с одушевеност, то не принадлежи толкова на тялото, колкото препраща към душата на това тяло. И именно затова е било и изобразявано- то концентрира в себе си цялата телесност (т.е. трябва да представлява цялото тяло, тъй като личността все пак съществува физически), но като го издига на ниво духовност- все пак към това е обърнато цялото Средновековие- към душата, към нейното спасение, към религиозното…

/Тук може да се отбележи, че и дрехите изразяват личността, тъй като чрез тях тя може да моделира външния си вид, според собствената си индивидуалност, но те все пак не принадлежат органично на тялото…/ 

Но наред с лицето символна натовареност получава и друга част от тялото- а именно сърцето- и то много повече от която и да било друга телесна част. То вече е превърнато в чист символи и многократно надхвърля физическия си смисъл. Всъщност употребата на това понятие от хората, почти никога няма нищо общо с физическия орган (освен в медицината), като за това пак могат да се дадат безкрайно много примери, и то не само от литературата(и изкуството въобще), но и  от сферата на разговорната реч (всекидневната употреба). Оттук е напр. и идеята за “разбитото сърце”, която няма нищо общо с физическото състояние на този анатомичен орган, а с чувствата на човек единствено…Едно възможно обяснение на този феномен (на тази символика на сърцето) може да се състои напр. във връзката, която сърцето осъществява между телесно и душевно, символизирайки живота   всъщност- като орган то осигурява живота (и го символизира), и явно затова то стои и най- близко до сферата на метафизиката, тъй като темата за живота и смъртта е вече донякъде метафизическа…

Все пак ще приведа няколко примера за тази употреба на понянтието “сърце” в изкуството. Напр. в едно свое изказване американския писател Уилям Фокнър казва следното:”…младият човек, който пише днес, е забравил проблемите на човешкото сърце, влязло в схватка със себе си – единствено от тях се ражда добрата литература….Той трябва наново да ги научи….лишавайки своята професия от всичко друго, освен от старите истини и неизменности на сърцето, древните всеобщи истини, без които всеки ред е евфемерен и осъден: любов и чест, жал и гордост, състрадание и саможертва. Не направи ли това…неговите тъги не откликват в ничие сърце, не оставят никакъв белег. Той пише не за сърцето, а за жлезите.” (“Американски есета”,т.1-с.279-280). /В една песен пък се пее (в превод от англ.): ”Има нещо тук вътре в моето тяло/и то се нарича сърце”- т.е. говори се за нефизическото, за това, което надхвърля физиката и което скрито някъде в нея, в тялото(т.е.душата, характера, чувствата и т.н.)/ 
А пък в една приказка на Оскар Уайлд (“Рожденият ден на инфантата”) се разказва за едно джудже(в буквалния смисъл, а не в приказния), което (накратко) не знае, че е такова и че е много грозно (докато другите знаят) и в края на приказката сърцето му се пръсва, когато то се вижда в едно огледало случайно, защото не може да понесе нещастието и истината, която вижда изведнъж…

Тук е интересно да се отбележи и това, което Платон пише в “Тимей”:”…Тимей преминава към обяснението на двете души в човека- едната безсмъртна, другата смъртна, едната сътворена от Бога, другата от боговете…. И като смесили всичко това с неразумно усещане и със заемащата  се с всичко любов, те (боговете) оформили по законите на необходимостта смъртния вид душа. Безсмъртната душа е в главата, смъртната в гърдите.” (от “История на западната философия” на Бъртранд Ръсел) /явно т.нар. от Платон “смъртна душа” е сърцето/.

Всъщност “одухотворяването” (или “одушевяването”) на някои телесни елементи е част от по- голямата тема за дуализма между тяло и душа въобще, по който са изписани много размишления в различни произведения и по който много философи са разсъждавали, тъй като е един основен въпрос за човека въобще(напр. Платон, св.Августин, руския философ Василий Розанов и т.н.). Но тъй като темата е твърде обширна, ще набележа само някои основни моменти  от нея. 
Възможната болезненост на този дуализъм(разкъсването на човек между душа и тяло, което се получава понякога) е засегнато от някои автори. Така напр. чешкия писател Кундера пише в “Непосилната лекота на битието”: ”Някога, в праисторически времена, човекът се вслушвал удивен как в собствените му гърди отекват ритмични удари и не можел да проумее какво е това. Не можел да се отъждестви с нещо тъй чуждо и непознато, каквото е тялото. Тялото било за него клетка, а вътре в нея имало нещо, което гледало, слушало, страхувало се, премисляло и се удивлявало; онова, което оставало след приспадането на тялото, била душата. Днес разбира се, тялото не е вече загадка….. Дуализмът на тялото и душата е завоалиран с научни термини и днес ние можем весело да му се надсмиваме като на някакъв старомоден предразсъдък. Ностига само човек да е лудо влюбен и в същото време да е принуден да слуша куркането на собствените си черва, и единството на душата и тялото, тази лирическа илюзия на научния век, светкавично се разсейва. /Тереза се мъчеше да види под обвивката на своето тяло себе си….Не суета я теглеше към огледалото, а удивление от това, че вижда своето “аз”…Струваше й се, че съзира своята душа, която й се разкрива в чертите на лицето.” (с.46-47). 
А пък Херман Хесе пише в емблематичната си книга ”Степният вълк” следното:”…Човекът има възможността напълно да се отдаде на духовното, на опита за приближаване до божественото, на идеала на святото. И обратно, открита му е възможността напълно да се отдаде на инстинктите…и да насочи целия си стремеж към постигането на моментни наслади. Единият път води към святото, към мъченичеството на духа, към самоотричане в името Божие. Другият път води към покварата, към мъченичеството заради нагоните, до самоотдаване на тленното./ А сега бюргерът се опитва да живее между двете, в умерената среда. Той никога не ще се отдаде изцяло нито на опиянението, нито на аскетизма./(с.18)- тук личи една крайна непримиримост на противоположностите, според Хесе (и му се струва смешен и обречен опита за умереност), но в живота нещата най- често са смесени, а чистите крайности са изключение...
Но ето още какво пише в тази книга: ”Както всички хора, тъй и Хари вярва, че знае много добре какво е човека, и все пак изобщо няма представа от него….Човекът, разбира се, не е здраво и трайно образование (това, въпреки някои противоположни догадки на нейните мъдреци, бе идеалът на античността) той е по-скоро опит и преход, не е нищо друго освен тесен, опасен мост между природа и дух. Най- съкровеното му предопределение го тласка към духа, към Бога, най-съкровеният копнеж го тегли назад към природата, към създателката: между двете сили страхливо се люшка, тръпнещ, неговият живот.” (с.33).

Темата за тялото и душата обаче може да бъде пречупена и през пола. Така напр. прави руският философ Василий Розанов: 
”Ето две неща, напълно несходни помежду си. Бог поискал да ги свърже. Тогава Той през нощта взел нещо от еднотои го пренесъл в другото. А от другото нещо взел и го пренесъл в първото. Като се събудили всяко усетило, че нещо не му достига. И станало исе възмутило. И се почувствало нещастно. Почувствало се ненужно на света. И започнало да търси “това мое изгубено”. Това търсене са именно копнежите на любовните блянове. /Но защо човек иска ”другото”?…Трябва да е от основния факт, че е създаден от баща и майка. Във времето на неговото зачеване майката желаела не себе си, а мъжа; и бащата желаел не себе си, а жената.И двамата “отричали себе си” и “искали другия”. И предали на детето вечното- “да желае другия”. Поради това “само родените не от баща и майка” са чужди на метафизични стремежи.../ ”Много по-рано, отколкото в Европа, в Египет-първо, и второ-от иудеите, е било открито значението на половите органи. И както Египет, така и Юдея се градят на това откритие. Европа се лута безцелно….Египет и Юдея са открили, че с това започва друг свят. Открили и се помолили… Открили истинския извор на религията. Изворът на хората и боговете. ”Боговете са оттам, откъдето и хората…” От вечността и във вечността… Полът е началото на вечността.” (в “Носталгия по онтология” на Х.Паницидис, с.202,245,215). Тези цитати блестящо илюстрират схващането на автора за безпроблемното, изконно единство между душа и тяло, и то чрез пола като тяхна основа- т.е.една метафизика, която се ражда от физиката(започва от нея).  Ето още един цитат от Розанов, който синтезира това: ”…душата и тялото са едно, и душата блещука в тялото, а тялото ухае от душевността на мисли, жестове и думи…И е неотделим мириса на цвета от формата на цвета.”(с.215). 
От друга страна обаче, Платон (както по-късно и св.Августин, и мнозина други философи) разглежда този въпрос от съвсем друг ъгъл-  за него тялото и душата са непримирими противоположности, като тя е безсмъртна (и за да бъде напълно себе си трябва да се освободи от тялото), а то е смъртно (и пречка за душата- т.е. според Платон всичко плътско, отклонява от мисълта и истината): ”…ако не е възможно да се познае в чисто съдружие с тялото, остават две възможности: познанието е или абсолютно непостижимо, или е постижимо само за умрелите. Тогава именно душата ще остане сама за себе си извън тялото, а не по- рано… Чисти и отделени по този начин от неразумността на тялото, вероятно ще се свържем с подобни на нас същества и чрез самите себе си ще достигнем до знание за всичко чисто. А това е може би истината.” (цитат от Платон в “История на …”,Б.Ръсел,с.161). 
Странно е обаче (с оглед на изложената концепция), че на едно място-в “Пирът”- Платон пише нещо, което съвсем се доближава(и съвпада всъщност) до схващането на Розанов за безсмъртието-не в душата само, а в единството от тяло и душа, в пола, в раждането…:
”Всички хора зачеват, Сократе- каза тя- и телесно, и духовно; и когато достигнат известна възраст природата ни желае да роди…Свързването между мъж и жена е раждане, а то е божествено нещо, и в смъртното същество безсмъртното е това- зачеването и раждането…Така че, Сократе-каза тя-целта на любовта не е красивото, както ти мислиш. Но какво всъщност?-пита Сократ. Създаването и раждането в красота.” Ето колко противоречиви могат да бъдат гледните точки към тази тема и въпреки това да се стига понякога до едно и също. 
За да илюстрирам това ще дам само още един пример- испанския писател Мигел де Унамуно в своята книга “Агонията на християнството” пише нещо, което по някакъв начин напомня на размишленията на Розанов(и гореизложеното въобще)/въпреки че има собствена гледна точка към темата също/- а именно: ”Страданието на монасите и монахините, на самотниците от двата пола не е сексуално страдание, а майчинско и  бащинско, искам да кажа, за продължение. Страдат от това, че тяхната плът, която носи духа, не се продължава, не се разпространява. Близо до смъртта, в края на света, на своя свят, треперят пред безнадеждната надежда за възкресение на плътта.”(с.25). 
Но ето какви още собствени интересни размишления за безкрайния кръг на тялото и душата(който е без начало и без край и в който не се знае кое е първои кое второ) има де Унамуно: ”Не само душата, но и човешкото тяло, тялото, което трябва да възкръсне, иска да създаде Словото, което накрая ще създаде душата и ще я увековечи, тялото- люлка и гробница на душата, тялото, където душата се ражда и преражда, умира и неумира. Нераждането е умиране и неумирането е раждане. И това е една диалектика на агонията.”(с.25). 
Ще завършва с това, което пише пак в същата книга и което е като спомен  и мечта за избавление от този кръговрат, за покой: ”В дневника на отец Хасинто….четем с дата 9 юли 1879…нещо върху безсмъртието на душата и възкръсването на телесното:”Нека малкото излежи в мир, под сърцето на своята майка, онзи сладък деветмесечен сън, който му е отпуснат. ”Сладък сън без сънища, земният предродилен рай…”(с.24).

Така или иначе, тази тема е неизчерпаема, и поражда непрекъсната диалектика, спорове…Каквото и да се каже, може да му се противопостави друга гледна точка по въпроса. Всъщност този въпрос е някак изконен, вечен за човечеството (и в изкуството, в религиите, във философията- навсякъде). И ако може да сме сигурни в нещо, то е, че ако не Платон, за който се смята, че пръв е поставил този дуализъм (като проблем) в своята философия, то е сигурно, че ако не той, друг щеше да го постави- тъй като той е някак вътрешно присъщ за хората, които се опитват да изразят това, че освен своето видимо тяло, те усещат в себе си и нещо невидимо- без значение смъртно или безсмъртно, то просто е невидимо… Освен това е необяснимо къде е точно и какво е то, което обаче живее не по- малко истински от тялото- то е чувствата, мислите на хората, това ,което ги движи понякога към по-красиви от очевидните неща…Нещо, което понякога ги прави тъжни, а друг път спокойни или щастливи, постигнали нещо красиво и възвишено в себе си, или просто го виждат с очите си- онези очи, които са между физиката и метафизиката… Като разбира се този дуализъм може невинаги да е болезнен, телесност и душевност могат да съжителстват и в относителен мир… 
Вариантите са най- различни, но във всеки случай този въпрос съществува и остава отворен- за личния избор на всеки отделен човек, който е свободен да го интерпретира, както реши, според собствените си представи и схващания на нещата…

Насладих се на разнообразните интерпретации на
interesse-то,т.е на ,,битието между''.И Достоевски, и
Розанов,и Унамуно,и Платон - всички заедно ни раз-
криват/всеки с оглед на своята субективност/ демо-
ничността и прелестта едновременно на дуализма.

Така е, хубаво си го написал- това за "демоничността и прелестта едновременно на дуализма"...

Обещавам още подобни постинги в най-скоро бъдеще! (може и още днес ;)