СНЕЖНА ЗАБРАВА

Дълго време аз вървях,
по широки и тесни пътеки незнайни,
и неволно тъй научих
толкоз много радостни и скръбни тайни…

И вече чувствах умора,
умора от вървене неизбежна,
но която повече в сърцето тежеше
от толкоз научени тайни,
макар изпети от птиците нежно,
когато зимата пристигна с тихи стъпки
и сняг в танц към земята 
нежно скри и поръси
всички тез пътеки, които все неуморно 
аз следвах и търсех,
докато загубиха се те в белотата…

А аз си спомних тогава 
как и слънчевата топлина дойде, 
отиде си отново
и мислех, че за нея ще тъгувам,
но усетих, че на нейно място постепенно
ще дойде зимната мекота и забрава-
тъй аз утеха получавам,
малко след всяка тъй тъжна раздяла,
която струва ми се завинаги явно…

И помислих- може пак да се върне,
туй що си е отишло сега-
тъй както сменят се по небосвода
слънце и луна…

И реших че е време да поспра
за почивка нейде,
тъй както в полета си за почивка 
уморена птица 
нейде каца…

Най- първо тогава аз съзрях край пътя
едно замръзнало езеро, 
с повърхност заледена,
и заприлича ми тъй много то 
просто на едно затворено око-
в него временно не ще се отразяват
небето, птиците, живота ярък…
В покой е то сега
и ще поспи,
като дете в прегръдката на майка,
докато снега покрива го 
със свойта топлота…
А клоните наоколо-
сковани в скреж съзрях,
като затворени порти,
като замръзнали фонтани…

Но реших след тази гледка, замечтано
да продължа все пак напред,
следвайки вече само на пътя 
очертанията меки…

Тогаз обаче друга гледка една 
ме накара
своите стъпки- вече леки-
да забавя.

Край пътеката една роза растеше,
ярка и алена като кръвта тя беше,
и едничка тя –
така сама, сред зимна пустота-
преливаща от живот цъфтеше…

Видях я как се гушеше 
сред снеговете,
сякаш забравена от пролетта
на тръгване да бъде взета.
Едничка тя будуваше в зимните покои
и разказваше -
като птица напяваше даже-
на преспите около й
чудните истории на любовта-
как алени и живи, като нея, звучаха те!-
истории за болки, чувства, самота,
човешки истории за живот,
за копнеж неволен на
едно отделно същество,
което по своя собствен път 
трябва да върви само-
път непрокаран, 
път без предишни следи,
и му е тъжно, защото по- леко
времето и пътя минават,
когато вървящите са двама…
Когато можеш да споделиш
как хубава ти се е сторила
в някой хубав слънчев ден
случайно чута птича песен,
или можеш в нечии стъпки да стъпваш, 
когато сняг плътно покрива земята…

Това бяха истории за внезапна,
нежна красота,
изписала се върху две лица,
с очи, по- дълбоки и от езера,
лица с млечна белота,
и в погледите- ту с неизказана тъга,
ту просто с най- невинна чистота,
вървящи ту поотделно-
по различни пътеки,
ту ръка за ръка…

Да- розата- 
чудни истории разказваше тя,
която твърдеше- 
по същите тези пътеки
видяла ги бе как вървели…

А снежинките забавяха 
своя танц към земята,
за да слушат по- дълго в захлас-
не бяха чували преди подобно нещо,
в тъй бленувания понякога от живите
покой на снега, в съня….

И дали снежинка,
решила да слуша по- добре,
се бе стопила върху листче от розата-
не зная,
но видях една сълза да се търкулва 
от нея накрая…

А аз, вървейки, 
също слушах розата,
а после отново тишината…

И сякаш вече не желая
на този дълъг път да видя 
де се губи края
и отбивам се от пътя
да вдъхна уханието на розата,
която случайно растеше покрая
и потъвам същия миг 
в мечтана забрава…

Изведнъж при мен останаха
само образи леки
и спомени- като валящ сняг- 
приспивни и меки…

Това е на зимната приказка края,
с още една сълза, 
която полетя към безкрая…

 03.01.2002

Candy niama umora i tova e polozenieto! Sabota, nedelia, tia si pishe i pishe!!!

Ако това ти е първото стихотворение, какво ли ще е последното...

Ех, Вики, знам ли го какво ще е последното?!... Надявам се да е хубаво... Да има градация.... ;)))
Вече съм написала около 100-на през последните 5 години...
А това го определих като "първото ми стихотворение" малко условно, тъй като съм писала и като дете разни стихчета, ама тях не ги броя в случая...;)) А и това е "първо", защото не ми е идвало и през ум да пиша стихове (а само проза), но баща ми един ден (една вечер по-точно) ме "предизвика" да напиша някакво стихотворение... Така, на майтап. И аз сътворих това. Тогава бях и (несподелено) влюбена, та сигурно и това е допринесло за поетичното ми вдъхновение... ;)))