Две очи мълчат,

и в мълчанието си,

в тишината,

казват толкова много неща…

Две очи,

в които блести,

ту болка, вглъбеност, тъга,

ту откритост, ранимост, топлота…

Но облени са винаги в мека светлина,

в своята красота…

Те познават бездните,

познават всичко.

Личи си.

И светлината, която излъчват,

от нищо вече не зависи…

Познават люлката между

отчаянието и надеждата,

вярата и страха,

отдалечеността на всичко и студа,

както и близостта…

Живота показал им е

гледки на нещастие,

безнадеждност и грозота,

както и на безпределна красота и топлота…

Очи като въглени,

като морски фарове,

с чист пламък-

като запалени църковни свещи…

Очи. И понякога в очите- сълзи горещи…

Очи, които знаят толкова истории-

истории за паднали ангели,

за пепел от рози,

за падащи звезди…

Всичко- в две очи…

Те в мълчанието си казват толкова неща…

И виждам в тях понякога умора

и копнеж по покоя, по съня…

Но най-тъжна е зейващата в тях празнота,

след като твърде дълго

дирили са безуспешно топлота…

В тях свети още и невъзможния копнеж

да отмахнат от света-

от това, което обичат- ранимостта,

и да остане- неуязвима-само любовта…

В тях се чете и тъгата от чувството,

че невъзможно се оказва това.

Завинаги или поне засега…

Това са очи, говорещи на света…

Очи, търсещи утеха-

и извън покоя на съня…

Очи неспокойни,

запалени –като факли-с огъня вечен,

как загледани са понякога

някъде толкова далече…

Сякаш гледат някъде отвъд света…

Понякога зареяни са те надолу-

към падналите листа,

или са взрени напред-

към морски хоризонти,

или в дълбоки езера…

Към светлините в мрака,

или към залеза…

Или нагоре- към небето,

с безмълвна молитва,

или към пътя, към вечността…

Все търсят нещо те…

Любов? Мечта? Топлота?

Падащи звезди?

Две очи…

Самите те- по-красиви

от безсънните звезди…

Колко много искам да видя в тях,

най-сетне намерен покоя,

или от нещо малко-

запалена в миг радостта…

Как искам те да бъдат същите,

но да угаснат в тях -вече ненужни-

тъгата и ранимостта.

Да останат само топлотата и нежността…

Толкова ли е невъзможна тази мечта?

Може би всички подобни очи,

ще намерят това, което търсят

в пътя си далечен,

по който все ги тласка

огънят им вечен…

Сякаш търсят нещо…

Падащи звезди?

Просто две очи…

Така ги обичам …

Те самите- звезди.

Такива са и моите, и твоите очи…

Очи, потънали в тишина,

които в мълчанието си

казват толкова неща…