Дали ще заспя,
докато гледам звездите
с широко отворени очи?…

Дали ще заспя,
докато пия отрова,
докато не напълня с нея
своите гърди?…

Дали ще разберат всички
една неоспорима истина,
ако дам и последната си капка кръв
и погледна за първи път
този свят
с вече невиждащи очи?…

А би било жалко-
защото наскоро
родиха се от моя мрак
за първи път в живота ми
мечти…

Имам пак само едно 
кървящо “не зная”
на мястото на моята несъкрушима
вяра…

И сълзите, и виенето на свят…-
и те са мои!
А някой все ми повтаря:
“Аз нехая”…

И все плувам
дълбоко, дълбоко, дълбоко…
И все така боли
жестоко, нежно, жестоко
от умиращите вече
току-що родени мечти…

И отново, отново, отново
не мога да понеса този свят-
с целия му ужас 
и цялата му красота…

А как го обичах!…
Дадох всичко,
но все още чакам
да доплувам до другия бряг,
където можех отдавна да бъда…
Ако не бе моят вече единствен грях-
че мога и в безнадеждност 
да обичам…
И все още не мога да спра
да се обричам…

Дали ще заспя,
докато гледам студените звезди
с моите широко отворени,
подпухнали от сълзи очи?

Дали ще заспя,
докато пия отрова,
докато не напълня с нея
своите гърди…

Живях твърде истински,
но все още чакам живота…
Поне вярата и любовта ми
не са мъртвородени…

И все не умират-
в огън обгорени…

Живях твърде истински,
но още чакам живота… 

14.01.2004