Това е едно мое старо стихотворение, което реших да публикувам сега, заради актуалността му заради сезона, и морето, което отново ще посетя през септември... Надявам се- и вие... И да усетите отново неговата красота... :)))

НА БРЕГА ЩЕ ЗАСПЯ

Ще отида някоя вечер-
търсейки утеха- край брега,
и ще послушам просто вълните,
идващи отново и отново 
към пясъка или към някоя скала-
ще ги слушам цяла вечер,
и с леко сърце ще заспя…

Ще ми разказват те 
какво научили са по света,
истории всякакви ще ми нашепват-
за красиви бисери и раковини, за ясни звезди, 
за русалки, за бури дори,
и за късове минал живот на дъното-
за потънали кораби…

И още истории ще разказват вечните вълни-
за другите брегове, които мие океана, 
за далечни земи,
за толкова различни, 
но някак вечно повтарящи се и живи-
тъжни или щастливи-
с превратности пълни съдби,
за пръснати по света хора-ангели-
толкова нежни и добри…

Истории за влюбени двойки, 
за кейове и пристанища-
близки и далечни,
шумни или вечерно тихи,
или за някое същество, 
само вървящо по кея в нощта-
една от най-тъжните, 
но и истински гледки на тази земя…
Отдалеч и близо истории събират 
и разказват ми вълните,
видели по толкоз брегове
толкова различни светове,
и си ги предават една на друга 
вечните вълни,
и така ги отнасят към противоположните брегове,
без да имат уста и очи…

Кое е измислица- дочута зле история, 
и кое- видяна истина-
не ще различавам аз накрая,
на вълните във неспирния шепот-
вечен като безкрая…

Вълна след вълна- 
раждат се вечно устремени
и умират кротко щом докоснат брега …

"Всичко ще бъде наред”- 
ще ме уверяват те,
и аз ще им вярвям,
заспивайки с леко сърце…

Тази вечер ще ми навяват утеха 
и океана, и земята,
и ще гали вечерния вятър 
нежно косите…

И ще ми изхвърлят- 
тоест подарят- тихи вълните,
и някоя красива раковина,
която щом допреш до ухото си,
в миг разказва ти всичко що знае-
научените сред шума на океана
най-съкровени тайни …

И не ще ме интересува тази вечер това,
което хората говорят-
че отлитат тъй бързо дните на един живот-
изтичат както изтича
през пръсти шепа пясък…
Че човек е само една песъчинка 
в огромната и вечна пустиня,
в океана на света,
чийто живот- дори преминал, 
вперен в някоя звезда-
ще се загуби без следа…

Или че човешките следи в пясъка-
на един 
или на двама-
ще заличи тъй бързо океана,
със своите вълни, 
които бързат вечно към брега-
и не ще остане нито за човека, 
нито за живота му, нито за любовта,
която е изпитвал,
ни помен, ни следа…

Не- тази вечер 
няма да повярвам във всичко това,
всички тези думи ще забравя,
и само на историите,
които нежно ми нашепва
всяка идваща нова вълна
своето сърце ще оставя…

И така, като малко дете,
безгрижно ще заспя…

И тогава-
навярно обзета 
от внезапна нежност към мене-
ще изхвърли в нозете ми- в дар-
най-красивия бисер на океана 
следващата вълна…