ТВОИТЕ ОЧИ

 Твоите очи са родно място
на светкавицата и сълзата,
и мълчание, 
което винаги говори,
буря и море
без вятър и вълни,
птица в клетка,
позлатени хищници заспали,
топази,
като истината безпощадни,
есен във една поляна горска,
дето светлината пее
върху рамо на дърво,
и са птици всичките листа,
плаж,
където утрото намира
весели съзвездия от очи,
кошница със плодове,
подобно огън,
и лъжа,
която храни,
огледала на този свят,
врати на оня свят,
трепета спокоен на морето
в пладнешкия час,
мигаща безкрайност,
степ.

ОКТАВИО ПАС

1914

Когато работех миналата зима за един месец в един супермаркет в моя квартал (раздавах листовки за автомобилни застраховки в края на годината, когато са задължителни и без това) още първия ми работен ден там, вечерта се застоя при мен един мъж, който си беше на зряла възраст вече и очевидно беше пиян... Та той нещо ме хареса явно, заговорихме се- за литература, изкуство, за живота въобще... И за това как тече времето, и трябва да го хващаме... Той разбра, че съм завършила културология в Университета, и реши че не съм за там... Аз му казах- "Знам, но какво да направя... Временно е..."  И той си тръгна по някое време. 
И се върна малко след това- явно живееше наблизо, и си беше ходил до вкъщи- и ми подари една книга /с преводи на български език на всякакви поети от световната литература- от двама български поети- преводачи/, както и една свещ. А книгата бе отбелязана на едно място с подгъната страница, и с няколко индийски ухайни пръчици, сложени точно там- при подгънатото... Та точно на тази отбелязана страница прочетох това стихотворение- "Твоите очи". Явно го беше отбелязал стихотворението заради мен, и ми го посвещаваше...

Красив беше този момент. И се случи наистина още първата вечер от работата ми в кварталния супермаркет. Така и не разбрах името на този човек. Нито пък той моето... И никога повече не го видях. Но го помня... Жеста му към мен бе наистина мил. Не зная името му, но все пак знам нещо за него- сподели с мен, че е влюбен в някаква жена и е отчаян понеже има семейство, и май му беше обречена влюбеността... Та явно затова пиеше. От чувство за несподеленост и обреченост... А и не беше млад- на 50... Тогава човек сигурно осъзнава, че житейските му хоризонти доста се стесняват вече... 
И на корицата на книгата с поетични преводи, която ми подари, имаше рисунка на една жена- щрихи само, но беше красива. Явно жената, в която бе влюбен, бе нарисувал там...
Та така внезапно и без повод подарената ми книга от този непознат, пиян и влюбен човек, ми е ценна наистина. Като спомен.
И до днес се чудя- как успя да ме "надуши"- първи ден съм в супермаркет, раздавам листовки- просто едно младо момиче- на челото ми не пише все пак какви са ми интересите и заниманията, и какво съм учила, а пак не успях да избягам от дебелите книги ;)))
В излъчването на човек явно се "закодира" всичко с времето- и на мен така- това че доста чета, пиша... 
И май пияните хора "разчитат" доста лесно, в своето опиянено състояние аурите на хората... Поне някои от тях.
Сигурно той щеше да се зарадва да разбере, че сега- от този понеделник!- започвам работа по специалността си най-сетне, в Министерство на културата... 

П.С. На мен лично най-ми харесват първите и последните два реда от стихотворението:
"Твоите очи са родно място
на светкавицата и сълзата...
мигаща безкрайност,
степ."

Мисля че такива са очите на всеки човек, притежаващ дълбочина.
Душевна дълбочина...

но как така определяш себе си като мило момиче...интелигентна да предположим , че можеш да се назовеш сама, но пък притежаващ дълбочина???...а и пияните хора говорят на всеки , те имат нещо да кажат, все им е тая на кой.Пак казвам не - се заяждам!

...no q poznavam ot 3 godini
i shte ti kaja che e milo momiche.

Този път се поувлякох нещо да говоря за себе си, и зная, че това, което бях написала, не звучи добре някак... Така че- прав си, признавам.
Вече ги махнах тия самоопределения от разказа за този мой спомен.
Мога само да кажа /в своя защита, да речем.../ че просто твърде много хора са ме определяли така /и дори с още по-превъзходни изрази, които няма да ги напиша никога, защото ясно ми е че ще засегнат пък някой друг/- и хора, които добре ме познават, но и напълно непознати. Това е нещо, което просто се усеща у мен. Има си хора и хора в крайна сметка. И едните са по-топли, сърдечни, мили /което и върху чертите на лицето се отбелязва/, добронамерени и "обични", както се казва, а други са с по-негативно излъчване, изглеждат /ти/ ядосани и без нищо да си им направил и т.н. и т.н. Това е истина, стара като света, и всеки, който е поживял малко на тоя свят знае за какво става въпрос.
Та понеже адски често наистина хората ме наричат с много мили думи- хора от всякаква възраст и пол- и ми правят купища комплименти, и аз с времето свикнах да възприемам себе си по начина, по който ме възприемат и 90% /да речем/ от другите хора- а именно като мил човек, и като интелигентно момиче, което е и добро, и красиво, на всичкото отгоре...
В крайна сметка човек се вижда и преценява и отстрани какъв е- ако има по-висше (само)съзнание. Та аз просто знам, че това е истината за мен.

А ти, щом не искаш- тогава не се заяждай. Аз например никога не го правя. Нали съм "мило момиче"................;)