Да ви споделя един мой проблем. Не страшен, но все пак проблем...;)
Аз съм доста многословен човек. Онова, което повечето хора казват накратко, аз разказвам, и разтягам, и описвам, и се разпростирам и се обяснявам... Безумно е понякога. ;))
Преди беше по-зле. Но с времето се научих. Живота самия ни учи, щем, не щем... на някои неща. И улеснения. 
Но и до ден днешен много обичам да се изразявам многословно (независимо дали писмено, или когато говоря) и -както вече сте забелязали навярно от моите постинги- да използвам много често многоточия......;))) Една моя съученичка от гимназията ме научи, без да иска. Каза ми веднъж, че обича многоточията, и аз се замислих над тях...Защо ли, запитах се, какво толкова има в тях?... И ето- днес не мога да се отърва от тях вече. Станали са неотменима част от моя начин на писане... Уф! ;)
А многоточията- ако се опитам да им направя една "дисекция" като психоаналитик, май означават недоизказаност... И изразяват невъзможността сякаш да се изкажеш докрай... Все остава нещо неизказано.........
Моя случай поне е такъв. АЗ ВИНАГИ ЩЕ ИМАМ КАКВО ОЩЕ ДА КАЖА... ДА ДОБАВЯ... Ужас! И безумие! Последна дума при мен просто няма!... Сигурно чак като умра...
И послеписи обичам да пиша. Очарователни ги намирам някак... Post scriptum- как хубаво звучи на латински... Или пък Et cetera- и така нататък... (любим израз и на Кърт Вонегът- или поне той така пишеше в една от книгите си). 
Това е засега, което исках да ви кажа. Този постинг всъщност няма значение, забравете го.... Не е сериозен... Но все пак ще го публикувам, понеже си правих труда да го напиша...Отне сигурно половин час от живота ми... ;))) От безценното ни време, което убиваме с такава лекота. Всички ние....

P.S. Обичам ви...