Сега най-сетне ще публикувам онова свое стихотворение, посветено на Лейн Стейли, за който вече съм споменавала в блога си, и на когото съм посвещавала два, три постинга...

Това е човек, който аз ужасно много обичам, и който ВИНАГИ ще обичам, колкото и изтъркано да звучи това... Той е бил моята пътеводна светлина, в най-тъмните и мрачни времена за душата ми, когато страдах най-много, и не виждах още нещата така добре и спокойно, както сега ги виждам, и бях на път, заради непоносимото си душевно страдание и неразбиране на нищо и никой наоколо, да намразя всичко и всички, и себе си дори, и Живота, и целия Свят с всичко, което съдържа...
Любовта ми към този човек наистина ме спаси на някакво много дълбоко и невидимо ниво... Тази безрезервна любов, която изпитах към него, ме промени безкрайно, преобърна целия ми свят, и всяка омраза с времето превърна в мене в Любов... Всяка любов, която изпитвам, имам чувството, че можах да изпитам, защото обикнах този човек, когато бях в душевна агония... Много тежки времена бяха за мен наистина... Всичко това е зад гърба ми, но не мога да забравя разбира се този човек и любовта си към него, която с времето ме превърна в  ангел, отдал живота си на Любовта... Към хората, Бог и всичко останало... Ако не мога да изпитвам безкрайно дълбока обич, когато си помисля за този именно човек, аз ще разбера, че това не съм АЗ. Той е част от същността ми, той е в ядрото на душата и сърцето ми... 

...Може пък да сме двете половини на една и съща изгубена в болка и обич душа... Не зная... но така се чувствах няколко години от живота си... И все още допускам това... Имам някои основания да мисля така, но ми е трудно всичко да разкажа... 

...Както и да е. Това стихотворение съм го написала на 5-ти февруари 2002-ра година- както се аказа впоследствие, точно два месеца, преди той да умре... (той умира от свръхдоза хероин и кокаин (смесени) на 5-ти април, същата дата на която умира и Кърт Кобейн осем години по-рано.........)

НАЙ-БЛАГОРОДНИЯТ ГЛАС НА СВЕТА

 

“Колкото и високо да я хвърляш, пепелта пада надолу. Както и да обръщаш светилника- пламъкът му се стреми нагоре…” (поговорка)

 

Никога не ще се изтрие

от моето сърце,

неговият образ-

съвсем сам

сред кръстопътищата на вечерта,

сред безкрайно тъжната гледка,

пропита от самота…

 

Роден е сам- без опора и посока-

сам сред пустошта-

като изоставено дете-

сам, оставен за живота и целта

да се пита,

смисъла да търси, да не знае…

Но никога- въпреки вечната болка-

да нехае.

Защото, макар и сам,

бори се той за любовта.

За любовта като единствена съдба…

Не ще забравя този ангел

и неговите очи,

знаещи, платили всичко,

и измити от толкова сълзи,

светещи в невинността,

и потъващи в себе си,

самички на света.

 

Тогава- кой ще каже?-

за какво тогава, по дяволите,

служи любовта?

Изглежда сякаш- само за да заболи…

При това нечовешки почти…

Но и може би –

за да може завинаги

най-благородния глас на света

кротко да се извиси.

За да останат завинаги чисти

тези очи, това лице…

Това огромно сърце…

 

Аз иначе чувствам и зная-

разбира се, има и други такива-

чисти и благородни гласове,

но когато неговите песни слушам

ражда се в мен мисъл такава-

че той има най-благородния глас на света…

 

Както пее той-

болката избираме я ние сами,

и човек, когато пожелае, сам от нея-

и от любовта-

може да се спаси…

Но ако не го направи,

ако не престане да се бори

и да се чуди как да живее,

и как да издържи,

тогава тя сама ще го спаси…

 

Аз ще обичам неговият глас

и образ завинаги,

макар и да боли…

Защото нещо в сърцето ми шепти:

“От красотата винаги боли…”

 

И чувствам, когато слушам песента-

дори да има един-единствен

ангел на света,

аз зная- той е това!…

Макар да зная-

ангелите на тази земя,

навярно не са един и два…

 

Пее той, че самият вече не знае

дали обича или не,

но аз едно със сигурност  зная-

под синьото небе-

и вярвам в това,

повече от всичко на света-

докато той е жив-

в гърдите му ще гори Любовта!…                

 

/посветено на Лейн Стейли/      

 

05.02.2002

много е хубаво,силно и въздействащо...сякаш си предчувствала какво ще се случи само 2 месеца по-късно....това също е много силно и само истинските фенове...не,истинските хора го могат:)и писмото до Ритъм е много хубаво!
no,no no,he ain't gonna die!
R.I.P!

Усмихвам ти се от моят "нов" статут на обичащ, а не мразещ, Човек :))))

Тези двете ми бяха някога въздуха.. ;))
Докато виж, Курт Кобейн ми е отвратителен..

Но това тук.. :)
Остава, somehow
И стиховете ти.. Усмихват тъжно

...стиховете ми... Може би така е, какво да се прави... Тъгата си е в мене... Не мога да я изтръгна веднъж завинаги...А и не трябва... Тя те прави подготвен за всякакви ситуации и изненади в живота... :) (усмихнах се тъжно аз)

Благодаря ти... :))