Привет! Днес е фаталния за фаталистите рядко случващ се ден петък, 13-ти :) И тъй като мен пък този ден ме изпълва с най-добри мисли, чувства и очаквания, реших да попиша пак... ;)

Аз съм родена на 4-то число (това някои вече го знаят, щото съм го споменавала и преди ;), а 1+3=4 както всички (можещи да смятат ;) знаят, та на хора, родени на 4-то число им върви на 4-то, 13-то, 22-ро число от всеки месец според нумерологията. :)

Ето няколко бегли доказателства за това (от моя личен житейски път ;):
* на 13-ти юли 2000-та година, беше моят първи кандидат-студентски изпит- той беше по (любимата ми) литература (за която се готвих с най-голямо желание). През онзи далечен ден времето беше много странно... Както знаете навярно, кандидат-студентските изпити траят цели пет часа- от 8 до 13 ч. на обяд. Сутринта, преди да започне изпита (наште ме закараха дотам с колата) ми беше, пообясними и съвсем разбираеми причини, доста нервно... И изпитвах пълна и абсолютна неувереност в собствените си сили и знания, просто от нервност и напрежение... Но след като всички си седнахме по местата и изпитът започна, се успокоих и започнах просто да пиша по темата, изключвайки от всичко останало... Темата, която ни се падна тогава беше нещо от сорта на: "Човекът като творец в поезията на Пенчо Славейков". Точно на него пък не му бях обърнала внимание, за сметка на други автори, докато се готвех за изпита... Но се стегнах, и най-спокойно и безпристрастно си извиках в съзнанието всичко, което помня от и за него. И започнах да си пиша... Включително успях да вмъкна в темата си два-три цитата (стиха) от него, и явно са били точни, с оглед на оценката ми по-късно ;) (имам слонска памет, да знаете! някой ден ще пиша и за това, илюстрирайки поста си със слонове, разбира се ;)) И така... Писах си равномерно и спокойно (сякаш потънах в писането...) през всичките пет часа на изпита. Приключих в последния момент, когато квесторите вече нервничеха и искаха да си ходят вкъщи, и ни подканяха да си придаваме темите вече ;) И учудващо за моето многословие (по принцип) бях написала само 8 страници!... А повечето кандидатстващи залагаха на количество вместо на качество (те двете често се разминават нали знаете? :) и смятаха, че ако не си написал 20-на/30  страници си аут... (Да, ама не. Не е точно така, от мен да знаете.) А по време на изпита навън времето стана апокалиптично направо... Като се изви една буря. Вятър, порой... Всичко, както си му е реда... И понеже заради жегата преди бурята бяха отворени всички прозорци, като се развали времето и вятъра взе да нахлува в залата, в която бяхме и като взеха да хвърчат листа на кандидатстващите из стаята, да видите квесторите как се спуснаха да затварят прозорците един през друг :) Имаше риск от "сборни" теми от листа на различни хора ;)) Аз лично помня, че залегнах над моите хвърчащи листа, и ги затиснах, за да не ги гоня после из стаята, и за да не облагодетелства някой със своите литературни бисери и постижения... ;)))
Та такива работи...
И след десет дни, когато излязоха резултатите от изпита, мама отиде сама при така наречената "Стена на плача" (беше много горещо, и не ми се разкарваше с трамвая до центъра от моя краен квартал ;)) и ми се обади по телефона много развълнувана и възторжена с новината че имам 6-ца. А аз хич, ама хич не го очаквах! Все пак зная, че дори отличниците в училище е добре ако изкарат четворка (примерно) на кандидат-студентски изпити. И бях казала на майка ми (много добре помня точно това!) да очаква да изкарам някаква оценка в диапазона между 2 и 4,50. Такъв таван си бьях определила. Ама на! Човек понякога надскача сам себе си.... ;))
(впоследствие с тази именно оценка влязох в Софийския университет, където преподавателите все обичаха по навик да ми пишат шестици... и така и го завърших (не нарочно, уверявам ви :) с отличен успех... И всичко тръгна от изпита ми по литература... От  онзи 13-ти юли... :)

* Сега една не толкова приятна случка... Но пак с благополучен край, слава Богу... На 13-ти ноември 2004-та година (не помня дали е било петък) пък  беше слънчев ден, един от последните (нали бе късна есен вече...) и аз по този повод реших да взема фотоапарата и да направя едно кръгче из квартала да поснимам малко... Облякох се набързо и излязох. Дотук добре... Но в един момент стана лошо. Снимайки пред един изоставен (тогава) супермаркет една съседна стена, аз направих крачка назад, за да фокусирам по-добре, и...... бях на земята. В шок. Доста болезнено беше. Паднах в една напълно отворена шахта... Изоставена ей така, без капак. Зейнала... и някак останала незабелязана от мене... (там може някое дете да умре... ужасно е като си го помисля... след време видях че са  я позапълнили с някакви клони и боклуци, но така и си остана без капак.) Отървах се с шок, и с една огромна, ама наистина огромна синина (по-точно лилавина) на едното ми бедро, тъй като то пое най-голямата тежест от падането ми, от удара. И гърба ме болеше за малко, и всичко, но слава Богу, всичко ми мина бързо. Тя зееше доста дълбока и достатъчно широка за да ме погълне тая шахта, по дяволите... Можех да се пребия и да умра там, имам чувството. Все още не съм сигурна дали е така, но ако бях паднала по малко по-различен начин, мисля, че можех да пропадна вътре и да умра. Нямаше жива душа наоколо. Никой не знаеше къде съм, защото излязох за малко, просто да поснимам с фотоапарата, и не казах на никой къде отивам... Тръпки ме побиват като си помисля. По колко абсурден и безславен, и безумен начин може да се пребие един човек. Камо ли дете, ако се отдалечи и се заиграе само... Ужас. пълен ужас.
Та така. Отървах се от тая шахта само с уплахата и със натъртването на единия ми крак, което отшумя с времето, разбира се... Нали беше 13-ти, извадих късмет, струва ми се...
(послепис за тази история- като докоцуках в шок вкъщи, успях само да се обадя на майка ми, да я разтревожа, да си промия крака с кислородна вода, и да легна да спя (в депресия от случката)... Като се събудих трябваше да излизам- имах среща с моя приятел, която реших да не отлагам въпреки всичко, а да се разсея навън... Пътувайки към центъра обаче, забелязах, че (само тогава май ми се е случвало това!) си бях забравила вкъщи и джиесема, и парите, и ключовете, всичко нужно... Само полупразната си чанта бях взела в бързината в мене. Разбираемо- бях в шок тогава наистина.)

* И нещо по-ведро за десерт накрая :)) Откакто работя (в Мин. на културата, както съм споделяла също) обикновено (и най-често) ми дават заплатата на 13-то число. И аз не знам защо, но така се получава :) И днес се надявах да си я получа, защото съм на червено и в пълен фалит, но ... днес няма да стане (вече досаждах на счетоводителката и тя ми подряза крилцата... :(((
И няма да мога да почерпя, както исках... 
Но нищо... Какво пък толкоз? Аз да не съм комерсиално същество... Доказано е че мога да живея (и то щастливо дори ;) и без пари почти... Тоест с много малко. Какво да се прави- съдба! Не мога да мисля (живота) във финикийски знаци и това е. Да го знаете занапред ;))
И пак съм си в отлично настроение днес, слънчево ми е, сърцето ми пее (без особена причина) днес, и пак ще си се разходя след работа навярно, ще се видя с някой, а после ще се прибера (при мама или при моя приятел) и блажено ще заспя, уморена от слънцето през този ден. :)
Не ми ли върви на 13-то число, как мислите? ... :))
Пък на всичкото отгоре съм и родена в петък. Можете да проверите- 4-ти декември 1981г. се е падало петък. :)

Родена съм си за петък вечер, за почивка, за  уикенда и за... парти-тайм :)

Много слънчеви и  петъчно-тринайсети усмивки от мен за всички вас, които ме четете :))))
:-*