Просто така..
Рядко си позволявам напоследък да пиша така- без първоначална тема и идея, просто да нахвърлям и изливам разни мисли от себе си..
Но сега май ще опитам да го направя пак..
Защото пак изпаднах в едно такова.. малко по-особено настроение.

Понякога изпитвам странна и дълбока нежност към хората.. Дори и към онези, които не познавам толкова добре.. Дори и към непознати- не просто добронамереност, не враждебност, нещо отвъд симпатията и антипатията - а именно нежност..
Тогава наистина чувствам, че всички сме част от едно цяло.. От едно цяло.. Не става да го усетиш, дори и го си повтаряш непрекъснато като мантра, и като си го набиваш в ума.. Просто го удещаш понякога. За кратко.. То само идва. Усещането..

Понякога се чувствам по-живо от друг път..
И това не става насила някак.. Поне при мен.

Понякога дните ми се точат еднакви, като керван камили, които крачат бавно през пустинята..
А има и дни в живота, които те повличат във неистов вихър от емоции и случки.. Събития.

Кои от дните си обичам повече?
Онези, които се точат бавни като камили, и в които нищо особено не се случва?..
Или онези, наситените?... По-живите дни..

Не зная. Не бива да избирам. Не бива..
Човек трябва да се научи да обича всичките си дни на земята, каквито и да са.. И да ги разбира. Да разбира защо.. Да разбира себе си, и другите, и хода на нещата..
Да умее да прощава. Да умее да се вдъхновява отново.
Да умее да живее, и да умира, да скучае, и да прелива..
Да познава цялата гама от човешки състояния и емоции, за да може да разбира другите.. И техните състояния. За да може да прощава. 
За да може да е по-добър човек. Смирен. Не примирен.

~~~
Било ми е много тежко на душата.. Било ми е и леко.
И тъжно, и ведро.. Понякога..
Понякога грейвам- често от нещо дребно, и се радвам като малко дете.. Усмихвам се, смея се..

Друг път посървам. От нещо.. Понякога пак от нещо дребно. Натъжавам се дълбоко, или не толкова..
Умислям се, угрижвам се..
И тогава чувствам душата си толкова стара.. Сякаш е вървяла с прашни обувки толкова дълго по Пътя.. на живота. На емоциите. На преживяванията.. На опита, на грешката и прошката.. На сълзите, страданието и после- отново на детски чистия смях..

Колко ли дълго е вървяла душата ми по Пътя?
Не зная.. Не мога да зная. Не и сега.. 
Сега мога само да гадая.. С чаша мляко (този път..) във ръка.. Дори без обичайната за умислените ми мигове цигара..
След малко ще си лягам да спя.. Както правя всяка нощ.. Отдавна вече.. Отдавна не съм будувала.. Сега няма и защо... Не е толкова нужно.. Макар че зная- изпускам така.. някои неща. Още емоции например. Но- карай. Реших да си пазя здравето и спокойствието.. сега.

~~~
Колко ли дълго е вървяла душата ми по Пътя?

Колко ли дълго ми остава да вървя?..

Вече не мисля толкова за смъртта.. както преди.
И май вече дори не се страхувам от нея.
Все пак съм добър човек. 
Добра душа..
Защо да се страхувам?
Нали нося любов в душата си.. Най-вече любов.
Макар примесена с още някои неща... не толкова важни.

Сега ще си лягам да спя...

~
И тук- искам да сложа отново онази песен- от пердишния пост- не искам да се повтарям и да ви досадя, но слушайки нея писах тези думи, пуснах ги от съзнанието си, и затова пак нея избирам.. 

Лека нощ!