Есе, което написах днес, заради една идея и една покана на ФБ-приятел.

Морето...

...Веднъж, когато бях на 16 години и седях на неговия бряг, взирайки се в синия хоризонт, то ми се стори някак самотно. Точно както се чувствах аз тогава... По-късно си дадох сметка, че всъщност съм видяла в него отразено собственото си състояние. То е като огледало – в него се виждаме такива, каквито сме в момента. То съдържа всичко в себе си сякаш, и ние „разчитаме” тази част, която отговаря на самите нас, гледайки го... Същото е, както при отношенията ни с околните. Мъдрите казват, че те също ни отразяват, че виждаме в тях своите собствени добри и негативни качества. Защото всеки си има и от двете, нали...

...Когато съм на почивка край морето през лятото, като повечето туристи го виждам само в слънчевото му и приветливо състояние – повърхност като на езеро или леки, безобидни вълни, дневна светлина и много слънце, весели викове по плажа, смях на деца и слънчеви зайчета... Но понякога, наблюдавайки всичко това, се сещам за „Oceano Nox” – едно стихотворение на Виктор Юго, което четохме веднъж в училище, и в което се разказва за моряците, които никога не се завръщат у дома... И за скръбта на техните близки, които вечно ги очакват на брега. И тогава сякаш се вдига една невидима завеса пред очите ми и виждам отвъд слънчевите зайчета да прозира едно друго море - бурно и страшно... Море, което отнема животи. Море, в което се давиш и не ти достига въздух, нито сили да изплуваш. Море, в което намират гибелта си не само моряци... Всяка година. Може би дори всеки ден, в различни точки на света... И това се случва едновременно с приятното къпане и плаж за много други, почиващи край бреговете му...

...И си мисля, че същото е и при отношенията ни с другите хора. Можем да се давим в тях или да намираме своето спасение - споделеност, обич и радост... Понякога виждаме в тях светлата им и приветлива страна, а друг път срещаме тъмната... И, съвсем естествено, винаги се надяваме, че ще ни покажат по-добрата си „половина”, също като Луната. И морето, и хората... За да пожелаем нови срещи с тях. За да пожелаем да тръгнем по лунната или слънчевата им пътека... А не да избягваме следващи срещи, със свити от страх или недоверие сърца. Винаги се надяваме срещата ни да е Добра...

Нека вярваме в това, че ще бъде наистина такава.

...Тази година с моя съпруг ще заведем нашия малък син за първи път на море. В края на лятото, живот и здраве, защото обичаме спокойствието и атмосферата на септември и на приближаващата есен... И зная, че сега морето няма да е такова, каквото го видях на 16 години, защото днес в живота ми няма самота. Тази година аз ще се срещна с едно хармонично, красиво и ведро море, което те кани, по детски невинно, да тръгнеш по слънчевата му пътека, за да се срещнеш поне в мислите си със Слънцето, с Доброто у себе си и у другите хора, и с безкрайния хоризонт напред...

...Морето е като нас, и ние сме като него... Може би сме едно и също нещо, част от едно Цяло... Разделя ни само една тънка и илюзорна ивица пясък, който сигурно един ден ще изтече докрай през Пясъчния часовник на Времето...
 

 София, 8 август 2013

Морето на желанията и мечтите
съсредоточено е във една душа -
стеснителна, но неприкрита...
Родена от една вълна,
възлиза като Афродита
и ни дарява Любовта.

Благодаря ти, Краси!

Е, не е само в една душа съсредоточено това море... Във всички души е :)*

понеже ни се различават мненията, Криси, попитах морето и то ми отговори, че аз съм прав! :)***