Всеки е чувал тази мисъл-препоръка: „За мъртвите или добро, или нищо.”

Всъщност така трябва да постъпваме и спрямо мъртвите, и спрямо живите! Защото човек няма как да израства духовно и житейски, и да напредва успешно по пътя си, докато говори или пише негативни неща за други хора. Да, напълно човешко е да изпитваме понякога, към някого, негативна емоция, или да ни минава недобра мисъл за него или нея през ума. Има хора,които ни обиждат, или дори вредят с нещо, или пък просто са твърде различни от нас и не са „по наш вкус”, най-просто казано. Всеки ще разбере какво имам предвид.Защото сме хора, и като такива имаме личен вкус – личности сме... Или поне сме призвани да бъдем такива. Дори Бог за някои вярващи е Личност. Какво остава за нас, които имаме минало, спомени, рани, привързаности и предпочитания...

Но можем да не споделяме негативната мисъл или емоция, която е предизвикал някой в нас, по някакъв си повод. Това го можем, със сигурност! Трябва само малко самодисциплина и воля в тази посока. А въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот! Бъдете уверени в това.

Както едно семенце, което израства и става голямо дърво,много трудно изкоренимо, когато го поливаме и отглеждаме, така негативните мисли и емоции растат, когато говорим или пишем за тях, когато им даваме израз пред други хора. И стават трудно изкореними. И са в нашата градина, не в друга. И дават отровни плодове. И в това бъдете сигурни.

Най-малкото, с което можем да навредим някому, говорейки неприятни неща по негов (или неин) адрес пред другите, е в това, че можем да настроим и тях против този човек. А това е ненужно. Нека всеки преценява другите хора сам за себе си. Нека даваме тази свобода на хората.

Нека, ако говорим нещо за някого, то да е добро. Добрите думи никога не са „в повече”. Добрите думи, които казваме или изписваме, са безценни и се помнят дълго. Поне толкова дълго, колкото лошите думи, а понякога и повече време... Но във всеки случай – градината, за която се грижим и която представлява съзнанието, сърцето, живота ни – в нея растат красиви цветя и дървета, когато казваме добри думи. И „раждат” добри плодове.

Вие в каква градина искате да живеете?

 

Доста се чудих как да гласувам. Постингът е хубав; харесва ми, но не е верен. Наистина човекът е осъден да бъде добър, иначе не би бил венец на еволюцията. Но, докато Историята успее да изпълни присъдата, в градината й ще избуяват много плевели, които трябва да се изскубват безжалостно. Жестока дилема: или назоваване и борба с ЗЛОТО, което винаги е персонифицирано, или край на човечеството. Трето няма. Все пак избрах положителната оценка.

Впрочем, разбирам много добре дилемата... Наистина е жестока. Наистина съществува, поне в някои случаи. Затова е сложно да бъдеш човек...
И аз се усъмних дали са верни думите ми, посланието на този текст. И все пак избрах да го оставя такъв, какъвто бе "изписан" от сърцето ми... Според него е по-добре да бъде така... Да говорим само добро. Ако говорим...

Поздрави!

Звучи ми като призив за добро поведение. За спазване на етикета. Но ако погледнем от другата страна, ако не разкриваме истината за хората, то вече е поза, сервилничене. Например: Как учителят ще гради ученика, ако вижда всичко с "розови очила"? Нали за това е обективността? Да откриваш и недъзите и да работиш за преодоляването им. Разбирам идеята Ви за позитивност, но действителността е друга. Всичко има в живота.

Извинявам се за забавянето на моя отговор (по липса на време е), но ето го и него:

Това не е идея и опит за позитивност, нито пък призив за спазване на етикета. И съвсем не е гледане "през розови очила" на живота и хората. Да, в тях има всичко. Има недостатъци. И аз съм от хората, които винаги са мислили и действали с цел усъвършенстване и преодоляване на негативите. (Включително и на собствените.) Но зная, че става само с добро. С приемане. Не с осъждане. И не от хора, които са ти далечни - във всеки един смисъл. Вярвам, че хората се променят към по-добро единствено с Любов, а и с Божията помощ. И непременно с участието на собствената си воля! Зная, че биха приели съвет, за да поправят свой недостатък, единствено от човек, на когото имат доверие и от когото се чувстват обичани. Зная, че с обиди от непознати не става. Развитието изисква обич и доверие най-вече. В този смисъл - да, учителят може да гради ученика, посочвайки обективно неговите грешки и начина за преодоляването им, но само ако обича ученика си. Само ако общува с него кротко, а не с насилие. Словесно или физическо. "Насила хубост не става." Народът го е казал, и то много точно! Развитието на човек изисква търпение и любов - ще потретя. Можем да разкриваме истината (нашата!) за хората, разбира се, и дори сме длъжни по някакъв начин, но това трябва да става само с мекота и съпричастност. С разбиране и състрадание, ако щете.
В своя постинг по-горе, аз призовавам именно към това - не към криене на истината, а към чистота на общуването между нас. Въобще - към чистота! А не към гледане през розови очила или сервилничене. Просто не сте разбрали правилно идеята на постинга ми. Дано успях да я разясня сега, с този коментар.

Поздрави, с пожелание за всичко добро!