Няколко пъти досега, откакто се помня, Душата ми ме заставя да направя нещо, подканя ме настойчиво и го очаква... колкото и да ми е трудно, а на мен винаги ми е трудно това, което иска от мен... /Разделям "себе си" от "душата си", имайки предвид под "мен" - човекът, който съм, защото човек не е = на душата си, поне в повечето случаи./

Най-напред, когато бях на 16 или 17 години, тя поиска от мен да отворя сърцето си... Да не мисля и чувствам само от своята гледна точка, и само за себе си, а за всичко и всички, и да свикна да възприемам "Цялото" - целия спектър, доколкото мога /и себе си - като част/... Направих го. Разбрах в пълна степен какво значи Състрадание и емпатия. И все още живея (в) това. Много е болезнено понякога, повече отколкото мога да понеса сякаш, и все пак - понасям, справям се някак... Щом Душата ми го иска и това е нейния Път, избран от нея, аз не мога да не се "подчиня". Зная - за мое добро е...

Втория път, за който се сещам, е как ми продиктува да бъда с човека, с който съм и сега, а ми беше много трудно, защото тогава имах друга връзка, макар и обречена, по едни болезнени, обективни причини, и много страдах от раздялата, която се наложи, защото истински обичах предишния ми приятел, и бе взаимно... Но се реших някак и говорих доста смело и открито с мъжа ми навремето - разкрих пред него през една есенна вечер, на чаша вино, че имам чувство към него (съдбовно се оказа!), а почти не се познавахме.... Година по-късно се оженихме с него и всичко Добро дойде в живота ми, вследствие на това, че се събрахме... 

Душата ми диктуваше да имам и дете, да бъда майка... И Слава Богу - имаме дете...

Същата тази душа поиска от мен да попитам хората как са наистина - как се чувстват, в какво вярват, какво ги кара да се усмихнат или разплачат... И аз го направих - чрез проекта си

ЕДИН ОТ НАС Споделя

... Първо създадох блог, а после и книга, и срещи... И най-важното е, че успявам да ги накарам да се видят отстрани, по хубав начин, с усещане, че са значими, достойни за обич и уважение... Това е сърцевината на проекта! Понякога времето не ми стига за всичко (което е важно), но аз все пак продължавам да работя по този проект и да осъществявам нови интервюта... 

А сега... сега ми диктува друго, което също не е никак лесно за мен... Душата ми ме подканя да се моля на Бог всеки ден, а не само когато имам нужда от помощ... Зная, че е важно да се науча да се обръщам към Него, да мисля за Него и да Го обичам, макар че съм свикнала да обръщам внимание повече на хората, тях да обичам, за тях да се вълнувам (или поне за някои от тях) и всъщност дори, когато пиша или говоря за Бог се чувствам странно, защото вярвам, а не зная със сигурност... И във вярата ми има съмнение, или поне се редуват с нея от време на време. Но е важно, много е важно да се науча на това - да се доверявам на Бог, а съответно и на Живота, безусловно, защото почти цял живот страдам от повишена тревожност и само Вярата би ме излекувала наистина, отвътре, и би превърнала моята дълбока рана в белег... Щом Душата ми диктува така, трудно или не - трябва да последвам нейния зов... За добро е.