Слънчогледите се прераждат в Слънца. . . :: ЗА ВЪРХОВНАТА ИЛЮЗИЯ, ЧЕ СИ САМ/А. . .

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

Нови блогове

henwija
joshua23
zocker
dodis96
sinyatazvezda
diana881113
hristo11
petyaangelova
maslatabg
sennse

Най-четени

1. radostinalassa
2. barin
3. sekirata
4. kvg55
5. zahariada
6. mt46
7. apollon
8. rosiela
9. varg1
10. avangardi
11. iw69
12. blackpredator
13. zvezdichka
14. planinitenabulgaria

Годишна класация

Най-популярни

1. katan
2. wonder
3. shtaparov
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. ka4ak
8. dobrota
9. pantaleev
10. donkatoneva

Годишна класация

Най-активни

1. kunchev
2. klklkl
3. metaloobrabotka
4. radostinalassa
5. humanity21
6. siainia
7. hadjito
8. grigorsimov
9. donorange
10. iw69

Годишна класация

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

19.01.2022 12:27 - ЗА ВЪРХОВНАТА ИЛЮЗИЯ, ЧЕ СИ САМ/А...

Автор: candysays Категория: Лични дневници

Прочетен: 667 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 19.01.2022 14:55

ВЪРХОВНАТА ИЛЮЗИЯ - ЧЕ СИ САМ/А И ТАКА ТРЯБВА ДА СЕ НАУЧИШ ДА ЖИВЕЕШ

Душата идва от Цялото, от Небето и никога не може да забрави, че е птица, дълбоко в себе си. Но сега е в тяло и върви по земята, като човешко същество. И се лъже, че само може да върви, че не може вече да лети... Че е отделна и сама. Че другите са Други, и Бог е далече, и тя няма вече крила, няма я закрилата на Любовта, на Небесата и... започва Пътя по Земята. Гравитацията - и за душата. Хората поемат по различни пътища, със своите въплътени души. За тези, които не прогонват душата си далече, потъвайки в пълна самозабрава в материята, има два основни Пътя напред, изглеждащи противоположни, но същността (на Душата) си остава същата, защото просто няма как да се промени.

И тези два Пътя са: ще ги нарека условно - на Войника и на Лирика. Войникът се отдава на Пътя на самодисциплината, пътя на отделеността от другите, пътя на това да си Силен Сам. Не от лошо, просто приема и прегръща правилата на земния живот, правилата на гравитацията, да ги нарека така. Правилата на илюзията, че трябва да вървим, отделно, да станем силни, отделно, да обичаме и да се грижим за себе си, за да можем да дадем любов и грижа и на другите, когато е нужно. Това е пълно зачитане на правилото, че си само в своята кожа, само това зависи от теб напълно и приемане на това правило - стъпил си здраво на земята и ще изпълниш човешката си мисия достойно, докрай. Докато трябва... Този път, разбира се, пази отлично човешкото достойнство. Стига да не наранява, да е съзнателен Път на самодисциплина, да е отдаден на (подобряване на) Живота - за себе си и за другите - има много благородство в този път, макар да го нарекох с военно име, той е миролюбив всъщност. Нали ви казах - същността на Душата не се променя, а тя е Любов и благородство, и само избираме различни Пътища за проявяването й. Но илюзиите си остават илюзии. А земното винаги ще остане илюзия от гледна точка на Душата /аз нея взимам за най-истинна мярка, видно е, нали/.

Другият Път - на човека, който запазва спомена за Цялото жив в себе си, копнежа по Любовта и по липсата на отделеност, копнежа за полет и за Небе - също... Това е лиричният път. По-нежният Път изглежда, но е не по-малко суров за Душата, всъщност. Това е Пътят на отказа да повярваш, че вече можеш само да ходиш по земята, че сега можеш само това, докато си в тяло, че Любовта и Цялото са вече недостъпни за теб по някакъв начин и си една Сама, Отделна Душа... Човек е смес от двете - Небе и Земя и зависи много на какво ще повярва повече, това определя Пътя напред. Лириците, общо взето - по-чувствителните хора, и обикновено - хора на изкуството - търсят постоянно Любовта и Взаимодействието с Другите, с Другото, с Другия... Те не мразят себе си, но отказват да се грижат сами за себе си, склонни са към саморазрушение заради по-болезнените си чувства и стремежи, към алкохол и наркотици, към желание за забрава и бягство, към зависимости... Но същността на Душата е една, и тя е Любов и Благородство. Богоподобие... Какво жадува Лирикът в човека? Жадува да се грижи за Някого и да получи грижа в Замяна. Да даде и да получи. Да Взаимодейства. Да унищожи Илюзията, че е Сам, отделен, или по-скоро че Душата му е сама и отделна. Да припомни и на Другите, че Цялото е Истината. Това е съзнателна уязвимост. Оголване на душата пред Другите. Ако един човек е избрал другия път, практичния, самодисциплинирания, и да речем прави обувки - няма да има нужда от особена емоция и вълнение покрай това как ще бъдат купени и приети (и носени) от Другите - това е Земното. По-спокойното начало. В хармония с гравитацията и тукашните закони. Но ако някой търси да живее и да изплаче Истините не сам, а ЗаЕдно с Другите, или с Някой друг - той ще се вълнува много - как е приета песента му, или книгата му, или друга творба... С огромна емоция ще очаква обратна връзка, защото естеството на работата му е Небесно (знание), припомняне на Истини, Копнеж... Нали песента му ще е постигнала целта си, ако разплаче този, който слуша - гласа, текста, музиката... Цялото! И вижте - парадоксално може би - но всички сме еднакво уязвими. Всички с душа. Защото и войникът може да загине рано на бойното поле, въпреки добрите грижи за тялото си (но е Смел, нали така - това е важното!). Не по-малко Смел е този, който разкрива Сърцето си и неговите истини публично. Неговите копнежи за Мир и Любов. Както е направил Джон Ленън, например. Но и той загина рано, знаете. Застрелян от почитател, който си мечтаел да стане по някакъв начин популярен като идола си, поне за малко... Всъщност Войникът и Лирикът може да сменят местата си в един момент - човек се уморява от едно и също... Благородството на душата ще остане. Както и илюзията и борбата с нея под една или друга форма.

И смъртта затова ни плаши - изглежда като липса на взаимодействие. Като липса на шанс... Но ако Душата не е впримчена в пръстта или пепелта и отлети бързо в Другия свят - няма проблеми тогава. Ще продължи Пътя си и Взаимодействието си. Всъщност дори когато човек е сам, край река, например, в планина, сред дървета, сред природата - той пак Взаимодейства и съзерцава, приема и предава, и е повлиян, и влияе, но не с човешка душа, а с други души. С душата на реката, с душата на планината, с душите на растенията... Защото всичко е одушевено, наистина. Може човек, например, да поплува в спокойно море и да се почувства чудесно повлиян от това (морето го е приело, приютило за малко, било е Утроба и Майка сякаш, за малко), а човекът може да се отблагодари със стих, с песен, с чувство на обич към морето - в този момент или въобще. Или към реката... Или към планината, или към полето... Към дома дори, макар стените да са (уж) бездушни. ...

Всъщност Бог е пожелал Първи взаимодействие и затова най-вероятно е Създал Всичко Останало... Вярвам, че не е искал да се докаже като Най-Велик и Всемогъщ, а просто да Взаимодейства... Да има Някой, за когото да се Грижи... Някой, който да има нужда от Него... Така родителите (бъдещите) копнеят някой да има нужда от тях и се стремят да имат Деца... Да ги прегръщат, да ги Обичат, да преживеят много неща заедно, да Взаимодействат - Цял Един Живот... Затова търсим Любим Човек... За Цял Един Живот... Или за Много Животи... Затова отправяме молитви понякога. Затова се молим да сме Живи и Здрави - иначе за какво ни е Животът и Здравето, ако не бихме могли с Никой и с Нищо да Взаимодействаме?!... Затова е нужно да изразяваме Любовта си и желанието за Грижа - те напомнят Истината, че Никой не е роден сам за себе си. Или за да развива само себе си (своето тяло или пък своята душа). Това е най-голямата Илюзия. Всеки е роден за Някого, за Нещо... И ако е истински жив - вечно търси Това, на което принадлежи...

И Любовта е върховният закон, защото заради нея Господ е създал Нещо въобще, заради Онзи първи Стремеж... Да не е Сам и Силен. Да има някакво Взаимодействие. Взаимност. ВЗАИМНОСТ!... В заем, за малко, за епохи всъщност, за колкото Животът трае, но да Има... И ето така Нас ни Има.

И нека не забравяме, че Душата е Птица и принадлежи на Небето, нека сме силни и взаимодействащи. Аз мога да прегърна своите рамене с ръцете си, да чувствам нежността на кожата на гърба си. Но зная, чувствам, че тази на Другия е същата като моята! Съвсем същата понякога... И граници Няма.

Душата завинаги принадлежи на Цялото, на Небето.
Любовта е Всичко.
Затова имам Живот, и Глас, и Думи - да Изразя Това.
...