Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.12.2006 12:32 - за ИЗКУСТВОТО... (моя работа за унивеситета отново :)
Автор: candysays Категория: Технологии   
Прочетен: 2919 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 14.12.2006 12:36


           “НЕВЪЗМОЖНИЯТ КРАЙ НА ИЗКУСТВОТО

 

                  /ИЗКУСТВОТО  МЕЖДУ ИСТИНАТА, ЛЪЖАТА И

                                                КРАСОТАТА/


В това изследване върху изкуството, което започвам, ще се опитам да представя повече гледни точки по въпросите за неговата същност, история и философия, които да са различни и дори противоположни, с цел едно сравнение между тях за едно по-дълбоко разбиране (доколкото е възможно) по тези въпроси (и да покажа тяхното взаимно допълване, а не изключване)… Всъщност това се налага поради “люлеенето” на разбиранията за изкуството между крайности- че то притежава историчност или е неисторическо, че то е призвано да изразява чрез себе си истината (и е един вид отражение) или че е една игра, въображение и следователно лъжа, че е социално обусловено или зависи единствено от субективния фактор на гения(индивидуалния творец) и т.н. Сред всичко това ще се опитам да защитя тезата, че макар изкуството да притежава и исторични и неисторични аспекти, то стои по някакъв начин извън (или над) философския дискурс за неговия край, тъй като, струва ми се, дълбоко в същността си, то е едно поле, което е поле преди всичко на творящия човек   и в такъв смисъл то би съществувало, докато има такива хора, тъй като това поле е отворено за безброй нови и нови комбинации (казвам това във връзка с теорията на Артър Данто, която ще разгледам по-надолу), както и възможни нови скрити вратички, чрез които изкуството да разкрива нови скрити в съществуващото неща (както то прави според Мартин Хайдегер)… А и дори да разказва стари истории- както напр. историята за любовта, която вече е разказана, достигнала е до своето самоосъзнаване (както в примерът на Данто в “Приближавайки края на изкуството”), това не значи, че тя не може да бъде отново разказана с нови елементи напр., от хората, които тепърва се раждат и я преживяват- “Non nova, sed nove (Не ново, но по нов начин.), както гласи една латинска поговорка, т.е. това, което са изразявали толкова отдавна песните на Орфей, е изразявано в нови песни наново- песни, едновременно и същите, и различни, но важното е, че те няма да заглъхнат във времето, докато има какво да се изразява от човек и което да бъде привеждано от скрито в открито битие…

 

Ще започна с представянето на Хегеловата идея за края на изкуството, цитирана и от Хайдегер (в “Същности”,С/1999- “Началото на художествената творба”), и от Артър Данто(в “Приближавайки края на изкуството” в “Следистории на изкуството”,с.11): “За нас изкуството вече няма валидността на най- висшия начин, по който истината си създава съществуване”/тази теза за същността на изкуството е напълно споделена от Хайдегер/; “Наистина можем да се надяваме, че изкуството ще възлиза и ще се усъвършенства… но неговата форма е престанала да бъде най- висшата нужда на духа.”(т.1,с.162/3). Тук впрочем Хегел казва нещо, което не може като че ли да бъде оспорено директно, а е по-скоро въпрос на индивидуално отношение и нагласа на отделния човек, но все пак ми се струва, че то е невярно- Данто цитира Хайдегеровото съмнение, че Хегеловата присъда може да бъде опровергана от продължаващото и след смъртта на Хегел създаване на произведения на изкуството, но тук можем да попитаме какво друго би карало хората да творят (или поне една част от тях), ако не “най-висшата нужда на духа” (имам предвид, че дори да приемем създадения пазар с неговите изисквания за създаване на изкуство/като продукция/ за важен фактор, ми се струва наивно да обясняваме цялото съвременно изкуство с него). Самият Данто пише, че “краят е вътрешен, той е въпрос на ход и завършек, когато, както в една мелодия или разказ, вече не може да се случи нищо, което да стане причина за продължаването на мелодията или на разказа.” (“Следистории…”,с.19), но защо според него “вече не може да се случи нищо” за да има причина продължаването на творенето на изкуство в съвременността не става ясно(и остава открит въпрос). Това впрочем може да е било казвано(и е било мисля) и за много епохи преди, но да се е оказало невярно впоследствие (поради създаването на определени творби и т.н.)…Между другото самият Хайдегер не е убеден в окончателната правота на Хегел, а по-скоро се колебае по този въпрос- “Но остава самият въпрос: е ли изкуството все още един съществен и необходим начин, по който в нашето историческо битие се случва истината, или то не е повече такова? По отношение на Хегеловата присъда решение все още няма…” (“Същности”, с.162).

Тук не е излишно да се дадат и няколко примера, струва ми се. Данто разказва и размишлението на Джон Стюарт Мил(“Автобиографията”)- за това, че съществува ограничен брой комбинации от ноти и затова скоро всички възможни мелодии ще бъдат открити и няма да е възможно творчеството в композирането на музика(с.11). Но тук може да се възрази, че въпреки изключителната развитост на музикалната индустрия напоследък мелодиите все пак още не се повтарят (въпреки че подобия има разбира се, но явно комбинациите си остават доста неизчерпаем брой), но дори да се изчерпят те може да са свързани с различен глас, а оттук с различно преживяване и настроение или умението те да бъдат предадени (това е и чисто човешкият елемент в музиката, а съвременните песни в по-голямата си част са сбор от инструментална музика и глас, тоест текст- оттук пък  песните могат да имат различни думи, различен смисъл и т.н…). А латинска поговорка гласи, че “няма дума, която да не е казана преди.”, а това е казано вероятно още по времето на Римската империя, но колко много нов смисъл е изказан и написан със същите тези думи оттогава- и във философията и в литературата и т.н. (примерите са излишни)- тук всичко зависи от комбинацията от думи, а те наистина могат да бъдат безкрайно много.

Но по малко странен начин стои в спора за историчността или неисторичността на изкуството, теорията на Ницше за Вечното завръщане, също спомената от Артър Данто- теория за безкрайния кръговрат на еднакви неща, постулираща, че самата вселена се състои от краен брой възможни състояния, краен брой възможни комбинации и затова накрая тя ще започне да се повтаря монотонно и вечно (както и нашите чувства и действия ще се повтарят така), но Данто посочва и положителните според Ницше моменти от тази теория- че еднаквата повтаряемост на нашите действия означава, че в тях сме постигнали “определен смисъл и своеобразна морална сила” и че създаването на изкуство е пример за смислен акт за Ницше, тъй като то се възприема като дейност, “която носи вътрешна отплата и е самодостатъчна” и според Данто императивът на тази теория би бил “Всичко, което правите, правете така сякаш създавате произведение на изкуството!” (“Следистории…”,с.12) Преразказах тази теория (разказана и от Данто) за да я разгледам в две посоки с оглед на нашата тема. Първо, мога да се съглася с Ницше тук с неговото схващане за (по-скоро) неисторичността на изкуството и за постигането на определен смисъл дори в повтарянето на някои (явно същностни за човек) дейности, и че  в някакъв смисъл и бъдещите поколения имат своето право да изразят, макар до болка познатите на света чувства и мисли, с нов патос (тъй като изразяването чрез изкуството е някакъв вид успокоение за душата), но не мога да се съглася с пълното отхвърляне на възможността тези чувства и мисли да не са задължително същите, възможността да има някакво развитие, промяна, дори малка разлика и привнасяне на нещо ново- поради всеки път различните индивидуални пътища на творците(а не бива да се забравя, че по тези индивидуални пътища именно се създават и отделните (стари и нови) произведения на изкуството)…Тук всъщност отхвърлям една задължителна историчност на изкуството, като защитавам една незадължителна, възможна историчност и развитие (по вътрешна, ненатрапена логика)… Може да се зададе тук и въпросът заложен ли е въобще в изкуството проблемът за неговото развитие, история, край?… Според мен този въпрос не му е присъщ по принцип, тъй като то намира основанията за съществуването си само по себе си (и не е задължително развитието му, т.е. то е аисторично по природа, като в исторически план разбира се има етапи, но те са друг въпрос)- а неговото “аисторично” основание е именно в това, че то е преди всичко просто израз на вътрешния свят на човека и като такова, може да се развива доколкото се развиват чувствата и възприятията на хората (на изкуството предимно), хоризонтите пред тях (и в такъв смисъл донякъде зависи от епохите, през които се създава)… /А всъщност Данто чрез теорията на Ницше показва контраста между нея и “безпокойството”, породено от кръговрата на еднакви неща, “показало до каква степен изкуството е било мислено от своите създатели по-скоро като исторично, отколкото като безкрайно, с императиви за пробив, обновление, революционизиране…” (-с.12)- две посоки, които не си противоречат- на повтаряемостта и на обновлението  -а могат да се редуват. А и ми се струва недостатък, че Данто разглежда все пак периода, на който се е спрял (на “безпокойството”) -1970-те години-  съсредоточавайки се върху изобразителното изкуство, а правейки изводи за изкуството въобще- въпреки че говори за общи тенденции, все пак не разглежда подробно развитието през въпросния период на другите видове изкуства- музика, литература, театър, кино, архитектура, фотография…/

В края на своя текст (“Приближавайки края…”) Данто обяснява и защо смята, че е дошъл краят на изкуството: “…историята на изкуството достигна онази точка, в която трябваше да се обърне към собствената си философия. Като изкуство то беше стигнало предела. С обръщането към философията изкуството стигна до края. Оттук нататък прогресът можеше да се  осъществи само на нивото на абстрактното самоосъзнаване, каквото може да съдържа само философията….художниците… трябваше да станат философи.”и “Краят на изкуството съвпада с края на историята на изкуството…” (с.25). Тук Артър Данто, струва ми се, поставя изкуството в една (може би изкуствено) усложнена схема, очертана от понятията история на изкуството, философия на изкуството, а на друго място споменава и- философска история на изкуството, история на духа (обемаща в себе си историята на изкуството) и т.н. Но някак сред тези допълнителни(и множащи се) понятия около изкуството, някак се губи неговата същност, смисъл, предназначение(за които споменахме по-горе)…Но накрая Данто разсъждава по начин, който ми се струва по- приемлив-“Според мен това/краят/ означава завръщане на изкуството към човешките цели… и нищо чудно, че настъпи такъв разцвет на реализма. …Няма нищо лошо в това, изкуството вече да е възвисяване на човешкия живот. И според Хегел именно в качеството си на такова възвисяване ще продължава дори да е  свършило. Само че Хегел не допуска, че щастието е най- висшето призвание на едно духовно съществуване. За него най- висшето призвание е самопознанието – и според него това трябва да постигне философията…. И философията свършва, но за разлика от изкуството, тя наистина трябва да спре, когато стигне до своя край…”(с.26) Този финал на Артър Данто звучи оптимистично, но отново могат да се направят някои забележки към него- напр. защо “възвисяването на човешкия живот” да е цел (и постижение) на изкуството едва след неговия край, а не изконна функция /а колкото до реализма той също според мен е доста богата територия на изкуството и не би бил заличен, противно на теорията на Ортега-и Гасет за “дехуманизацията”, но това е друга тема/; като също така въпросът за “най-висшето призвание” – щастието, или самопознанието, или нещо друго- си остава отворен (според индивидуалната нагласа на човек)…Накрая ще спомена само и интересното сравнение, което Данто прави между изкуството (стигнало до философията за своята природа) и един човек: “То се изправя пред онази криза на самоличността, пред каквато може да се изправи един чувствителен човек в определен момент от живота си, когато съществуването вече не може да се приема като даденост, когато можеш да продължиш напред само като откриеш кой си- и съзнанието за този проблем оттук нататък става част   от твоята същност. Хайдегер говори за човека като за същество, за което въпросът за неговото съществуване е част от това съществуване.”(с.22). Тези думи са истинни според мен също, но въпросът дали тази зрялост, това самопознание(за човек или изкуството) значи граници (“Трябва да се учим да живеем в границите на света” пише Данто по повод “края на изкуството”-с.26), или пък нови хоризонти, или някаква свобода, или надежда…-това също остава открит въпрос.

 

Във връзка с текста на А.Данто за “края на изкуството” пролича и сложността на въпросите за историята и философията на изкуството, които поради това изискват и въвличат в себе си(преплитат се) и разглеждането на още един въпрос, върху който се базират те и който затова е най- фундаментален- въпросът за същността на изкуството, “що е изкуство?”… Разбирането за него крие и отговорите на останалите въпроси, и може би затова той е проблематичен също и е засегнат от много и различни автори- и от А.Данто (“Попартът постави въпроса по различен начин- и в неговата истинска философска форма: защо това е изкуство, когато нещо, което изглежда по същия начин…не е”-с.16), и от Хайдегер (“Питането за началото на художествента творба пита за нейното същностно потекло….Така, както същността на изкуството не може да се открие със събирането на художествени белези от налични творби, така и тя не може да бъде изведена от по-висши понятия”- в “Същности”, с.101/2), и от Вера Золберг (“…съвременните западни общества са станали свидетели на такива радикални промени във формата и съдържанието на изкуството, а въпросите за това, кое да се включи и кое да се изключи  от тази категория възникват толкова често, че се натрапват във всеки социологически анализ на изкуството….Ясно е, че въпросът съвсем не е фриволен, както и че няма особено съгласие за това, как може да му се отговори”- в “Що е изкуство? Що е социология на изкуството?”) и т.н. и т.н. И тъй като този въпрос изглежда твърде дълбок и обемист за размерите на моето изследване просто ще нахвърлям различни гледни точки и подходи към този въпрос и чрез това “разиграване” на въпроса може да се стигне до създаването на пълнота, на идейно поле- и без това различните гледни точки и аспекти често се допълват и съсъществуват, а и едно дефинитивно определяне и ограничаване на същността на изкуството може да бъде рисковано…

Ще започна с разделението между два основни подхода към изкуството, които често воюват помежду си, и което е може би най-ясно изказано от Вера Золберг (в споменатото съчинение): “В зависимост от отва дали изследователите са привърженици на хуманитарните дисциплини като история на изкуството,естетика или изкуствознание, или пък сферите им на изследване са част от социалните науки, те тръгват от различни предпоставки.”.Накратко тя изтъква, че за хуманитарите “ изкуствата са чудотворни откровения, а не обекти на природонаучен анализ”, че те ги разглеждат откъм “мистерията, която е главното в тях “ и ,което е най-важно, “те смятат всяко велико произведение на изкуството за неповторим, значим израз на съществото на неговия автор” (тук е теорията за гения)-“интерналистка гледна точка”, докато “социолозите насочват вниманието към отношението на твореца и творбата към политическите институции, идеологиите и други извънестетически въпроси, “социолозите приемат техните предмети на изследване се характеризират с повторяемости типичност”, “подходите “отвън”по-често са подчертано материалистически”…Тук няма да предавам и другите нейни разсъждения, но се съгласявам с нея за извода й, че тези два подхода(така опростено представени) са твърде разделечени и разглеждат само по един действителен аспект на изкуството, т.е. че реалността се разполага някъде между тях. Тоест, според мен, съществува различна, комплексна обусловеност на изкуството, разпределена между социологията и субективния фактор, като при различните автори(и в различните творби) е различно и съотношението между тях. Така напр. понякога социалния фактор може да играе по-важна роля(при по-специфична биография на автора, и специфична епоха), както и може решаваща да е специфичната душевност на даден автор(експресивност да имаме) и творбата да зависи от вътрешните му преживявания изцяло, от естетическите му нагласи и т.н. Така и могат да се получат безкрайни комбинации(при различни биографии, различни съотношения и т.н.) и затова смислите и многообразието не могат да спрат. Така напр. в специфична епоха е творил Достоевски, но творбите му са обусловени най- вече от богатството на вътрешния му свят (във всеки случай те са водещи и те преплитат в себе си някои елементи на епохата), докато в творчеството на Ремарк напр. водеща е темата за войната, и около нея се въртят изводите за човека и света. Така при Ботев от темата за борбата и освобождението произлизат и другите житейски теми, докато при Яворов водеща е личната, независима от времето душевност, а историята само се прокрадва покрай нея…Други таланти повече извън времето са още Моцарт напр., В .Юго и т.н. (списъците на изкуството са дълги). Така може да се обобщи, че по този начин и въпросът за социологическия и субективния фактор също може да бъде видян в светлината на (и включен в рамките на) по-общия въпрос за историчността (социологическия фактор, епохата) и неисторичността (субективността и вътрешната обусловеност) на изкуството, като отново се оказва, че двата аспекта могат да се допълват в реалността и да съсъществуват…

В светлината на подобни противопоставяния (или аналогии) по въпросите на изкуството и неговата същност, ще представя тук и няколко философски разсъждения на Хайдегер (изложени в “Началото на художествената творба”), сравнявайки ги с други автори(като няма да проследявам последователно и изчерпателно цялата негова теория за същността на изкуството и художествените творби на това негово съчинение, тъй като мястото тук не позволява). Ето какво пише философът за отношението изкуство- творба- вещ: ”За да намерим същността на изкуството, което пребивава действено в творбата, нека …попитаме творбата какво е тя и как е тя….Всички творби притежават тази вещественост…Вещественото е толкова неотнимаемо от художествената творба….Може би ще бъде излишно да го изследваме, тъй като художественото произведение е много повече извън това веществено…Творбата очевидно ни запознава с друго…тя е алегория…Творбата е символ…Нещата изглеждат така сякаш вещественото в художествената творба е нещо като основа, в която и върху която се надгражда другото и истинското.” (“Същности,с.103/4). Тук между другото може  да се направи връзка и с Юнг (и неговата теория за архетипите и символите), но целта ми беше едно сравнение  на думите на Хайдегер с теорията на Валтер Бенямин за автентичността и “аурата” на творбата (изложена в неговото изследване “Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост”), според която накратко автентичната творба има своя атмосфера, която тя губи при своето възпроизвеждане и мултиплициране, но това ми се струва все пак преувеличено именно в светлината на цитираното от Хайдегер, за “истинското” в творбата, което не се съдържа на ниво вещ, а и на друго място той казва, че “творбата като творба принадлежи единствено към областта, където разкрива самата себе си.”, т.е. по-важни от автентичната вещ са формата и съдържанието, които тя притежава(и могат да бъдат възпроизведени) и посланието, което те могат да внушат…/ Въпреки че на друго място самият Хайдегер разсъждава в стила на Бенямин (и по такъв начин струва ми се противоречи на другите си постулати!…): ”Ериниите” в Мюнхенската сбирка, “Антигона” на Софокъл в най-доброто издание на творби …са изтръгнати от собственото си място…Тяхната ценност и впечатляваща сила може пак да си е голяма…но пренасянето в сбирките или в книгите ги е откъснало от техния свят.”-с.124. Но тук няма как да се спра по-подробно и на този въпрос-просто го посочвам./

Друго интересно размишление на Хайдегер ми се струва следното: ”Тъкмо в голямото изкуство, а само за него става въпрос тук, художникът остава по отношение на творбата си като нещо безразлично, почти като едно самоунищожаващо себе си прехождане във възхождането на творбата към битие.” (с.124). Тези думи напомнят твърде много на изказването на американския писател Уилям Фокнър, публикувано в “Американски есета”-т.1: ”Ако не бях съществувал някой друг би написал моите съчинения- Хемингуей, Достоевски, всеки от нас. Доказателство за това е, че има трима кандидати за авторството на Шекспировите пиеси. Важното обаче са “Хамлет” и “Сън в лятна нощ”, а не кой ги е написал….Творецът тук няма значение. Важното е само онова, което е създал- в края на краищата нищо ново не може да се каже.  Шекспир, Балзак, Омир са написали почти едни и същи неща, и ако бяха живели хиляда или две хиляди години , издателите нямаше да се нуждаят от други автори.”(с.281)/ А ето и определението, което дава Фокнър на значението на изкуството: ”Гласът на поета трябва да бъде не само архив на човека, но и един от стълбовете, опрян на които той би издържал и надделял.”-с.280/. Тук няма да разглеждам по-подробно този въпрос, но ще прибавя само още един нюанс- донякъде в противовес, донякъде като допълнение – а именно отново друго размишление на самият Хайдегер: ”Художникът е начало на творбата. Творбата е начало на художника…Художник и творба съществуват в себе си и във взаимодействието си чрез нещо трето…чрез художественото творчество, изкуството.”(с.101). С тези думи Хайдегер отново затваря кръга на взаимната обусловеност и сложна свързаност между изкуство- художник- творба (обективност-субективност)... 

Ще завършва моето изследване с един от най-спорните, дълбоки и особени въпроси относно същността на изкуството (и който все не може да намери своето решение)- въпросът за това чие въплъщение е изкуството (или чия сфера му е най- присъща)- на истината, или на лъжата, или на красотата (или може би на всички тях паралелно?) Ето как Хайдегер защитава тезата, че изкуството принадлежи на истината (и всъщност в това той открива най-дълбоката му същност) и доколкото принадлежи на нея (и само поради това) принадлежи и на сферата на красотата: ” Изкуството е установяване на вграждащата се в образ истина. В творчеството това става като извеждане и предоставяне на нескритостта на съществуващото. Но полагането като задвижване същевременно значи :битието на творбата е пуснато в ход и се случва. То се случва като запазване. Следователно изкуството е:творящо запазване на истината в творбата. Тогава  изкуството е ставане и случване на истината.”; ”Тази сбитост е поезия. Всяко изкуство като предоставящо ставане на идващата истина за съществуващото като такова е по същество поезия. Същността на изкуството, в която най-напред се покои художествената творба и художникът, е задвижването на истината в творба.” (с.154-155)./ Тук няма да разглеждам по-подробно тази идея на Хайдегер, но именно в това според него се съдържа историчността на изкуството- в случването на истината чрез него в нашето историческо битие.-с.162./ А ето и в какво отношение поставя Хайдегер истината и красотата помежду им и спрямо изкуството: ”Истината е нескритостта на съществуващото… Истината е истината на битието. Покрай тази истина не се среща красотата. Когато истината се задвижи в творба, тя просветва. Просветващото явстване е –като битие на истината в творбата и като творба- самата красота. Така красивото принадлежи в събитийността на истината…Красивото при това се основава във формата, но само поради това, че някога тази форма се е излъчила от битието…Тогава битието се е изявило като “ейдос”. ”Идея” се е включила в “морфа” (с.163). Така Хайдегер доста ясно показва (и извежда) свързаността на изкуството със сферите на истината и красивото(като тези понятия биха могли да бъдат видени и в светлината на едно сравнение с други автори, като напр. въпросът за красотата и изкуството у Ернст Касирер, или за истината у други философии напр. и т.н., но тук мястото не позволява такова разпростиране). Всъщност въпросът за истинността в изкуството е доста широко застъпен (и в реализма, и у много стойностни автори)- той включва може би и нагласата, че можем да се развълнуваме, да преживеем и разберем една творба най-вече ако тя съдържа реални моменти, ако е възможно в реалността представеното, описаното в творбата. Като въпросът може да се разгледа и в следните плоскости – истината да бъде поднесена по красив начин (да стане достояние на хората)- търсене на красота(та) в истината- или човекът на изкуството правещ от истината красота…

Обаче има един противоположен (спрямо становището на Хайдегер) подход към този въпрос,  а именно идеята, изразена от Оскар Уайлд (струва ми се в размишления към пиесата “Колко е важно да бъдеш сериозен”), че изкуството е сферата на едно висше единство между  красота и лъжа /като за съжаление не мога да цитирам точните му думи/- това е една друга концепция за изкуството, която го разглежда като една свободна сфера за въображението на твореца, за една игра, несериозност, не-претенция за излагане на истини и послания и неща все в този дух. Въпреки това , по моя преценка, това не е съвсем така дори в самите творби на Оскар Уайлд, отличаващи се с горчивина и ирония, но и с доста дълбоко разбиране, за някои реално същетвуващи неща… Тук ще добавя само още една латинска поговорка: ”Poetae mentiri licet” (на поета е позволено да измисля- всъщност думи на Плиний Млади). Така отново се очертава една схема със сложни отношения за изкуството: красотата може да бъде отнесена и към истината и към лъжата(красота-истина; красота-лъжа), като разбира се между истина и лъжа има разрив(те си противостоят), но и двете се отнасят към откриването в творбата на някакъв свят- истината разкрива един скрит свят, а лъжата създава нов, въображаем свят или може би открива паралелен, възможен свят, който не противостои на реалността, а просто е някъде извън (?над) нея (както в случая с поезията може би)…

 

В тази връзка ще завърша с цитат от съчинението на Херберт Маркузе “Ерос и цивилизация”, в което той разглежда по особен и интересен начин образите на Орфей и Нарцис(гл.8) /като на цялостното им разглеждане също няма да се спирам, поради липса на място тук, както и на възможните паралели между възприемането на тези образи от Маркузе и от други автори, или различното им присъствие в различните легенди): ” Орфическият и нарцистичният Ерос е изцяло отрицание на този ред-“Великият отказ”. В света, символизиран от културния герой Прометей, това е отрицанието на целия ред, но в това си отрицание Орфей и Нарцис разкриват една нова реалност, със свой собствен ред, управлявана от други принципи. Орфическият Ерос трансформира битието: той овладява злото и смъртта посредством освобождението. Неговият език е песен, неговата работа- игра. Животът на Нарцис е красотата, а неговото съществуване е съзерцанието. Тези образи се отнасят към на естетическото измерение като единство, в което трябва да бъде търсен и узаконен техният принцип реалността.” (“Ерос и цивилизация”-с.181). С тези свои думи Маркузе по прекрасен начин обобщава онова, което исках да изкажа и защитя по-горе- а именно, в откриването в полето на изкуството на пространство за всичко гореспоменато- на историчност и неисторичност едновременно, на истина и лъжа(или просто още не-истина), на разкриването на скрити светове(по Хайдегер) или на нови хоризонти чрез трансформация на битието (по Маркузе) и над цялото това царство на перспективите(каквото явно е изкуството), стелеща се нежно(като топла завивка) красотата- царицата в царството на изкуството…Изкуството е всичко това, и още нещо- един изначален стремеж на човекът да изрази или успокои себе си, своето напрежение, своите мисли и чувства, своите страхове и надежди, както и изначален стремеж към единението с боговете, към съвършенството… Та какво друго, ако не това, въплъщава безсмъртният образ на Орфей, още от дълбока древност до наши дни? Тук ми се струва подходящо да цитирам и Богдан Богданов, който в “Орфей и древната митология на Балканите” пише:  “…Орфей е особен герой, жрец, фигура на прехода и единството. И край Аполон той е склонен да се оприличи и да се слее в обща амалгама с бога…героят се мисли за богочовек(антроподаймон)…Този патос на събирането на многото в едно се чувства в банализирания от елинските свидетелства мотив за очароващата живата и неживата природа музика на Орфей и в идеята, че героят е не просто полубог, а направо бог.”(с.64-5)…Заради всичко това  краят на изкуството е невъзможен, докато живеят хора на земята…Както е казано кратко и ясно още от древните римляни: “Ars longa, vita brevis”-изкуството е дълговечно, животът- кратък…



Тагове:   моя,   Отново,


Гласувай:
0



1. анонимен - +1 za izkustvoto
16.12.2008 01:25
vpechetlqvasha e
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: candysays
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4280454
Постинги: 786
Коментари: 9096
Гласове: 52603
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. Книгата ми "ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ Е ТЪЖНО-СИНЯ", 2014 г.
2. ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ - мой проект за интервюта с най-различни хора за същественото в човешкия Живот
3. Аз избрах Любовта
4. Втората ми книга - "СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ СЕ ПРЕРАЖДАТ В СЛЪНЦА"
5. Love letter to God
6. Моите залези. От една сестра /по душа/ на Малкият принц...
7. Душата ми е поле от слънчогледи...
8. Малко поток на съзнанието... Моето съзнание.
9. Нещо смислено..
10. Най-важното!...
11. За Детето - с Любов и уважение. Друга моя фейсбук-страница...
12. Един сайт, който създаде един специален човек за мен - с мои творби
13. Моят профил във Фейсбук
14. За моята книга... Един от първите отзиви след отпечатването й.
15. Мое интервю за "Новата журналистика"
16. Най-добрият начин да живееш
17. МОЯТ ПИСАТЕЛСКИ БЛОГ
18. Още един мой блог... ЗА ДОБРИТЕ ДУМИ
19. Моят профил и моите текстове в сайта ГНЕЗДОТО
20. ТРЕТАТА МИ КНИГА - ЕДИН ОТ НАС СПОДЕЛЯ, изд. Либра Скорп, 2018 /с интервюта от едноименния ми проект/
21. "ЛЮБОВТА Е ПЪРВАТА СТЪПКА КЪМ БЕЗКРАЯ" - четвъртата ми книга
22. За и от мен - в сайта на издателство "Либра Скорп", гр. Бургас
23. "БОГ И САМОТНАТА ГАРА"
24. МОЯТ ЛЮБИМ ЧОВЕК
25. Моят профил във Фото-Форум
26. Идеята за МУЗЕЙ НА ДОБРОТО
27. ВЯРА В ЖИВОТА - още един мой проект/блог
28. Статия за мен в УИКИПЕДИЯ
29. СЪКРОВИЩА...