.... И този пост не трябва да го пиша... Но предпочитам и това да излея от себе си, току-виж ми олекнало...

Истината за мен е, че съм не просто чувствителен, не дори и свръх-чувствителен, ами съм направо хиперчувствителен човек...

Истината е, че освен всичко друго, съм и жестоко и невероятно дълбоко наранен и травмиран човек...
Истината е (и което е най-лошото може би...) че дори не зная откъде идват някои от най-дълбоките ми рани и травми... Зная кои са, зная същността им... от какво се състоят... какво ми напомня за тях, и ми ги "отваря" наново, зная всичко за тях... освен къде по пътя ми е корена им... Откъде са тръгнали... И това ме измъчва жестоко понякога.

Истината е, че това  е една от главните причини вече безусловно да вярвам в миналите животи, и в преражданията на душата... И в това, че тя си носи спомените, и травмите (ако има такива) в следващите животи, докато (и ако не) ги преодолее и не се излекува. Напълно. Ако това е въобще е възможно, както аз горещо се надявам...

Истината е, че има няколко (две поне на 100%) неща, които ми причиняват много често жестоко страдание, и ме карат да се разкъсвам вътрешно... И то без всякаква логична и рационална причина. Те са моите слаби места (ама невероятно слаби), моите Ахилесови пети, които винаги щом ми се изпречат пред погледа ми причиняват ужасна болка, изваждат ме от релси, и ме карат да рухна психически и емоционално... Не хора, а неща, да поясня... Най-лошото че те засягат твърде базисни неща в този живот, с които се сблъсваме почти ежедневно, и аз съответно винаги мога да рухна... ей така без видима и реална причина за хората около мен, и никой дори няма да е обърнал особено внимание и да е отдал каквото и да е значение, на онова, което в мен се е врязало като нож в гърдите, и ме е накарало да кървя отново... Вътрешно. 

Истината е, че се притеснявам вече ужасно много от това. Защото съм преодоляла толкова много неща в живота, натрупала съм толкова мъдрост и обич към хората и света, приела съм толкова много неща, и съм относително здрав и нормално-мислещ (макар и мпного емоционален), приятен и зрял човек, с огромна вътрешна духовна сила... Но заради тези две-три неща се чувствам въпреки всичко това уязвима и слаба като малко дете, изоставено беззащитно на произвола на съдбата, и неспособно да се справи... само...

Истината е, че каквото и да правя, не мога да се освободя от тези две неща, не мога да ги преодолея... Каквито и усилия да полагам. Удрят ме, и толкоз... Отново и отново. 
И вече започвам жестоко да се отчайвам заради тях, тъй като ми спират развитието... Правят ме болен човек, и ме е страх, че до края на живота си няма да ме освободят от хватката си, ще продължават да ме задушават периодично, и ще ми причиняват кризи... Без реална и основателна причина. Защото такива липсват. причини наистина липсват. Толкова са ирационални тези неща... но така истински ме сриват, че не мога да ги пренебрегна...

А можех да бъда толкова добре вече... Имам всички реални шансове. Но не съм. Не съм, и ме е страх, ужасно много ме е страх, че няма да се освободя никога от тези травми... Че няма да ги преодолея Никога... Това ми свива сърцето в менгеме... Задушава ми съзнанието... Парализира ми душата...

Истината е, че вече съм толкова развит душевно и духовно човек, че мога да помагам на другите (в нужда) и да се грижа за тях... Но също така е истина, че и аз самата продължавам да имам нужда (все така...) от помощ... От лечение... Защото наистина дълбоко в себе си продължавам да бъда болен човек. Нищо че мога да лекувам и аз... Силата и слабостта ми са някакси странно независими една от друга, все дълбоко вътрешни... Приличат си и по това че са единствено и само в душата ми, в съзнанието ми, на психическа основа, без физически и реални причини, които идват отвън. 
И най-лошото и най-доброто продължават да извират от мен самата, продължават да бъдат заключени в душата ми... 

И ме боли, защото зная, усещам, че имам много много красота и вяра които да споделя и да даря на другите, но тези мои рани... травми... ми пречат. Жестоко ми пречат да живея пълноценно вече... Както имам шанс най-сетне. И ме е страх, че ще ме погубят, че мен ме погубват... ден след ден... 
Не ме погубват реално, защото съм достатъчно силен човек, че да им се противопоставя и да се боря с тях, но истината е, че съм уморена... безкрайно уморена от тази вечна борба... Вътрешна борба... Невидима борба... с едно и също в мене... И треперя... треперя като лист... На вятъра... Яд ме е, че тези неща безпричинно ме връщат назад в развитието ми постоянно... Пречат ми да вървя напред. И да разгърна истинския си, пълния си потенциал... Пречат ми да дам толкова много колкото мога да дам... Карат ме постоянно да криволича и да залитам по пътя си... И да се връщам вечно крачка назад поне... Тровят сърцето и душата ми... откак се помня... И освобождение -веднъж завинаги- за каквото така копнея- просто няма... Не идва... Може би не се моля достатъчно... за бленуваното освобождение. Може би не съм достатъчно добър човек все още, че да падне вече този камък от шията, от сърцето и душата ми....

Истината е, че никога не съм ходила на психиатър, а може би трябва да отида. И да се лекувам по-сериозно. Истината е, че искам (и смятам че това най-вече би ми помогнало... истински) да ме подложат на хипноза... На регресивна хипноза. Но не зная при кого да отида. И дали ще имам достатъчно пари да си платя. И дали в България въобще има такива специалисти (впрочем вярвам че има... но предстои явно да ги открия....) Бих отишлаи  в друг град, ако трябва, сама или с някой близък човек, за подобен хипнотичен сеанс. Не искам повече да се самоизяждам отвътре за глупости. Не искам да рухвам без причина... Нито да се разкъсвам и самоизмъчвам повече така...  Сякаш има някаква невидима бомба със закъснител в мене, дето ми е писнало вече да й слушам тиктакането... И да я търпя да избухва в мен периодично, а аз да си събирам чарковете после всеки път, и да се "съшивам" отново... Да се мъча да си затварям раните, дето не ги знам даже откога ги имам и защо, по дяволите...
Много съм уморена от тази вечна вътрешна борба. С толкова много неща се справих... Толкова неща преодолях вече... Но остатъка не мога... Не и сама. Трябва ми помощ. Наистина... Винаги ми е трябвало...
Истината е, също така, че никога не съм крила тази част от мене, от себе си, или пък от другите хора... които имат желание да ме опознаят. Не  я крия, защото не мисля, че да носиш травма в себе си и да си болен душевно по някакъв начин е срамно. Не, не мисля така. На всеки може да се случи, по дяволите... На всеки човек... Може би затова винаги съм изпитвала огромна емпатия, разбиране и съчувствие към лудите и душевно-болни хора (към така наречените "луди", че то нищо не се знае на тоя свят... кой е луд, кой не е...)... Много ми е жал за тях. Слава Богу, не съм толкова зле, че да ме затворят в лудница, и съм се разминала с това... Но Бог ми е свидетел, и само аз си знам в най-пълна степен, какво ми коства това... Да бъда сред нормалните хора... без да съм съвсем нормален човек.......... Ужасно е понякога. Просто ужасно... И се отчайвам и депресирам жестоко понякога заради тези неща....

Истината е, че всеки може би е малко или повече болен и носи някаква рана в себе си... Но, Боже мой, наистина има твърде чувствителни хора на този свят, и аз съм сред тях... Цяло чудо е за мен, че тялото ми издържа на така безумната ми психика... Че не съм се разболявала никога сериозно, за щастие... А е можело.....

И сега... Все още се старая да не корабокруширам... Да си закарам кораба в пристанището цял... Но дали ще успея? Не зная... Страх ме е много понякога. След толкова дълъг път, мога да се удавя накрая... Съвсем близо до бленуваното след дългата буря пристанище...

Дано някой ден успея да се освободя напълно... от онова, което ме измъчва вече толкова дълго... Дано получа помощта, от която имам нужда, преди да е станало твърде късно... Надявам се... Какво друго ми остава..............................


П.С. Това че обичам толкова много, ме спасява донякъде... Любовта ми... Безсмъртната... И съм безкрайно благодарна, че имам прекрасна връзка, че имам невероятно силен човек до себе си -и мъдър душевно, емоционално зрял и така обичащ и разбиращ ме... И безкрайно търпелив към мен... И моите "досадни" вече рани и травми... Той е съкровище за мен, и ужасно много го обичам, както и аз съм съкровище за него и той безкрайно много ме обича, и аз не знам защо... (точно мен :) Без него до себе си, днес щях да съм много по-зле... Той ми помага по пътя ми... Лекува ме....
Както и аз него впрочем. Защото и той по свой начин е болен... И той има нужда от любов, подкрепа и лекуване... И търпение. И аз се старая да му ги давам, макар че невинаги успявам...както трябва...
Истнината е, че двамата с него взаимно се обичаме, и се лекуваме... Странно е може би, но това е ужасно здрава основа на нашата връзка. И двамата сме болнички, и двамата си ближем раните взаимно.......

... А може би това  е една от най-здравите основи въобще в отношенията между хората- между близки и непознати. Взаимната помощ... Аз лично вярвам в нея. Тя е едно от най-красивите неща на света... Всички сме в кюпа, всички малко или много имаме нужда от помощ... 
Нека си я даваме. 
Може би защото аз винаги съм имала нужда от помощ, затова и проявявам такова състрадание и протягам винаги ръка на човека отсреща...
Може би..........


Извинете ме, че споделих всичко това с вас... Опитвам се да го крия, да го спестя на хората, но понякога... имам нужда да излея болката си... Пролетта винаги е била труден сезон за мен в емоционално отношение, губя баланса и хармонията в себе си, за разлика от есента (и по-специално септември) когато ги намирам отново... 

Остава ми да чакам септември... Дано оцелея душевно дотогава...

Септември ще бъде май................... :)