САМИ И В ЛЮБОВТА

Каква част от любовта на хората
е в това да са заедно?-
питам се понякога.
И в мислите ми нови болки
оставят нови следи…

Любовта не бе ли стремеж
към едно “аз и ти”?
Така е…Било е така
от древни времена
и винаги ще бъде така.

Защото любовта е и бягство 
от собствената самота
(освен още много други неща)…

Но все повече ми се струва-
оставаме сами отново
дори и в лоното на любовта…

Твърде често все някаква болка
във влюбените гори.
И те се терзаят с куп въпроси,
липси и нужди…

Но нали в любовта не трябва
да си оставаме чужди?…
Душата ни връхлитат много страхове,
и се мъчим да отгатнем посоката
на утрешните ветрове…

“Чудя се- къде ли си сега?”
“Имам нужда от теб…”
“Защо си тръгваш?…Недей.Остани!”
“Обичам те и ме боли…”
“Къде си ти?”
“Чудя се дали и аз ти липсвам така…”
“Как изглеждам в твоите очи?”
“Така ми липсваш ти…”
“Защо телефонът не звъни?…”
“Търся, помня …все твоите очи…”-
Само някои от вечните човешки въпроси
и безброй безименни сълзи…

“Ще се видим ли
някъде някога отново?...”
“С теб или без теб не мога 
да живея…”
“Друго не остава
освен самотната си песен да изпея…”

Нями въпроси без отговор,
обич, ревност, умора.
А просто търсим някой,
търсим опора…

Видях толкова тъга и сълзи
в не едни очи…
Липси, копнежи, 
отломки самота…
Будене със сълзи през нощта…

Защо толкова често се оказва това
пълнежа на любовта?
Така понякога губим пътя,
съзирайки вечно прозиращата 
отдолу самота…

Но не бива да плаши вече тя-
вярно- има я винаги,
но вярвам- на любовта
все пак друга е същността…

16.07.2002