"Ах, мъничък принце, така постепенно разбрах твоя малък тъжен живот.Дълго време единственото ти развлечение  е била сладостта от слънчевите залези. Научих тази нова подробност на четвъртия ден сутринта, когато ти ми каза:
- Много обичам слънчевите залези. Хайде да видим един залез...
- Но трябва да почакаме...
- Какво да почакаме?
- Да почакаме залеза. 
Отначало ти изглеждаше много учуден, а след това се засмя на себе си. И ми каза:
- Все си мисля, че съм у дома!
Наистина. Всички знаят, че когато в Съединените щати е обед, във Франция слънцето залязва. Достатъчно е да можешза една минута да се пренесеш  във Франция, за да присъстваш на залеза. За съжаление Франция е много далеч. Но на твоята малка планета е стигало само да дръпнеш стола на няколко крачки. И ти си гледал вечерния здрач всеки път, когато поискаш...
- Един ден видях как слънцето залязва четиресет и четири пъти!
И малко след това добави:
- Знаеш ли... когато човек е много тъжен обича слънчевите залези...
- Значи през онзи ден с четиресет и читирите пъти си бил много тъжен?
Но Малкият принц не ми отговори.

(глава 6 от "Малкият принц" на Антоан дьо Сент-Екзюпери)

За пореден път ще кажа, че обичам залези като Малкия принц... Аз съм автора на тази снимка, която реших да сложа за илюстрация на тези прекрасни слова на Екзюпери. Това представлява гледката ми от балкона ми вкъщи /в Люлин/. /"wеst is the best...", се пееше в една песен/ Снимала съм я стотици пъти, и ще я снимам още хиляди... Просто тя ми напомня за дома...