Знаете ли... За мен съществува някаква дълбока асоциативна връзка между тези трите- Музика... Река... Душа... Сякаш са три проявления на една същност... Обща същност. Взаимнозаменяеми метафори. Или просто мои асоциации...
Те са моята лична света троица- подобна на тази: Вяра, Надежда и Любов (която също изповядвам, но този път няма да пиша за нея... отново ;)

За мен съществуването на душата (различно от тялото и материята, и различна от Духа... индивидуална...) е първото безспорно нещо за моето сърце, и моето съзнание. Аз вярвам в душата... В душите ни. А по някакъв начин и в общата Душа- същността на Бога лично за мене...
Обичам много и реките. Винаги съм ги обичала. Макар че тази ми любов е смесена с някаква дълбока смътна тъга... Сякаш носталгия, отблясък от далечен спомен... От минал живот сякаш... 
Както и да е. Та имам слабост към реките, и тяхната атмосфера... Любимите ми дървета са тъкмо крайречните- тополите, върбите... Най-вече тополите :) И аз не знам защо толкоз ги харесвам... А ми е тъжно край тях...

Край реката редят се, редят се тополите...
побелели, побелели от първия сняг...
Аз не чакам за среща, не чакам, но моля те,
о, моля те, ти да минеш по другия бряг...

И направо обожавам музиката... Не мога да живея без нея... истински. Тя по някакъв магичен начин (наистина е чудо, магия, ирационална и непонятна, но така прекрасна...) събужда душата ми... Когато слушам определени мелодии, песни... в мен се събуждат такива неподозирани до този момент спомени... сили... преживявания... емоции... и красота... че се чувствам по-живо и щастливо откогато и да е друг път... И по-силна душата си тогава чувствам. Сякаш мога само с емоцията си, ако река, да преобърна света... Оста на Земята, па макар и само с половин градус, за милионна част от секундата... Имам чувството, че толкова сили влива в душата ми музиката, която обичам :)))
                                    *** *** ***
Впрочем има и друг повод за  аналогия между тези трите. Това че "текат", развиват се във времето, преливат, и са , неконстантни величини в постоянно движение. И е невъзможно да бъдат застопорени. 
Така е с реката- нали знаете, че и камъка, скалата не може я да спре. Бавно, но по-сигурно от всичко на този свят, водата си пробива път през скалите... Песъчинка по песъчинка ерозирайки ги, подкопавайки ги, отмивайки ги, дълбаейки всякакви причудливи и красиви форми... Каньони, дефилета, ждрела... През всичко минава тя... Никога не спира една река... Винаги посоката е само една- право напред... И надолу... Като посоката на живота... Като метафора на живота.

С музиката е същото. Това е най-подвижното и незастопорено изкуство. Всичко останало- скулптура, картина, книга- всичко е застопорено веднъж завинаги. Образите, думите- те са ситуирани и това е. Не се променят... Докато една мелодия, една песен винаги отново се създава, и се разгръща във времето... Отново и отново. Не можеш да я пипнеш, да я осезаеш (освен със слуха си), да я грабнеш, да я спреш... Тя вечно тече, като река... И се променя, малко или много, всеки път... Тя е Жива сякаш... Повече от една скулптура или картина. И с цялото ми уважение към останалите изкуства и техните творци (безкрайно харесвам Микеланджело и Ван Гог например :), но музиката за мен е най-висшето изкуство. Тя е божествена. Дар от Бога, също като душите ни. Също като реките... Като водата- така нужна за живота...
Тъй като учех "културология" и са ми минали през главата купища определения и класафикации (и йерархии) на изкуствата, правени от  най- различни хора (важни) от различни епохи- конкретно не ги помня вече.
Някои поставят поезията на първо място, като най-висше изкуство, други някое друго изкуство и така нататък...
Но за мен музиката си остава безспорния първенец. Любимия ми философ Платон впрочем споменава някъде (ако не греша) за връзката между музиката и душата. Обяснението е нещо от сорта, че това изкуство е на-близо до душата, тъй като се развива, тече във времето... Точно като душата. Повежда ни през различни ,менящи се емоции... Редуващи се във вечен кръговрат- досущ като живота. Колкото и да е прекрасна и гениално създадена една скулптура или картина никога не може да постигне такъв ефект върху душата на човек, както музиката. Както една мелодия, една песен... (това последното е лично мое твърдение, дано не се обиди никой :). 
(Буквите, думите, словото, книгите са малко по-друга история, и няма сега да ги засягаме.)

Не зная дали вие усещате така нещата, дали сте склонни да се съгласите с мен, но исках да споделя тук какво мисля аз самата :)
                                     *** *** ***

За "десерт", ще се опитам да ви предам, да ви обрисувам и разкажа, една визия... родена в моето съзнание... Една метафора... Vision thing... :)
Представих си веднъж, преди години (и запомних представата завинаги май), че ние, хората, вървим... метафорично казано- вървим през живота сякаш вървим през гори и поля, по тесни пътеки и дори без път понякога, или по широки като магистрали утъпкани пътища... Тоест- по тесни усойни и самотни пътеки, вървим, когато сме в трудни времена (за душата)... Когато сме като изгубени деца, и се лутаме сами, и търсим пътя. Понякога пък излизаме на светло, далеч от мрачната гора, в която се изгубваме, и тръгваме по широки, слънчеви пътища, по които вървят (по-напред или по-назад от нас, зависи от развитието на душата) още много хора... Души... 
Понякога вървим сами... Душата ни е сама, и се развива сама в дадени периоди- в рамките на един или много животи... А друг път сме заедно с някого- душите ни (обичащи се), вървят ръка за ръка по пътя заедно, и се учат, и се радват и страдат заедно... През живота... Към вечността...

И си представям че накрая... след дългото вървене през гори и поля, по тесни пътеки или широки утъпкани пътища, през един или много животи... стигаме до едно и също нещо, към което водят всички пътища, откъдето и да сме тръгнали... Представям си, че всички ние (нашите души) накрая, срлед трудностите и изпитанията на живота, стигаме до една гледка... Изведнъж ни се ширва пред погледа... Ширва се океан... Пред очите ни... накрая... Безбрежен, безкраен, син океан... Представям си, че в края на Пътя душата се взира в Океана, стои на неговия бряг, пред неочаквано ширналата се безбрежност, и изведнъж прозира, вижда Истината... Края... Живота... Пътя... в пълнота. Всичко се изяснява тогава. Остава само една безкрайна шир пред теб, без повече граници и прегради, без повече изпитания, неясноти, бури по пътя и  усойни пътеки. Остава -ширнала се напред- само безбрежността....Синя безкрайност... Като океан... Като Космоса. Това  е една метафора за края на Пътя (на душата), родена в моето съзнание... 
А накрая... Не зная какво става. Може би душата се хвърля в бездната напред. Удавя се блажено в океана... И там намира своя покой завинаги...

Но не, по-добре да обрисувам друго... Да си представим по-добре, че душата е като река, и душите ни пътуват като реки по пътя си- вечно напред и надолу- към един Океан...  И се вливат в него накрая. Всички. Вливат своите мисли, чувства, спомени, знание, всичко преживяно, в този един Океан. Който е сякаш общата Душа...
От която може би сме родени... Душите ни са родени...

:)

Посвещавам поста на saltriver :)