https://dostoevsky2021.blogspot.com/2021/11/blog-post.html

http://www.oneofusshares.com/2020/11/blog-post_10.html

"Откриването на паметника [на Пушкин – имало е „Пушкинови тържества” в Москва, юни 1880, една година преди смъртта на Достоевски] стана вчера, но как да го описвам? Вече трета нощ спя само по пет часа... Тълпи мъже и дами идваха при мен зад кулисите да ми стиснат ръката. През антракта се разходих из залата и множество хора, младежи и възрастни, и дами, се хвърляха към мен, казвайки: „Вие сте нашият пророк, вие ни направихте по-добри, когато прочетохме „Братя Карамазови”.” (С една дума, аз се убедих, че „Карамазови” имат колосално значение.) Днес, като излизах от сутрешното заседание, на което не говорих, се случи същото... Младежта ме посрещна, щом пристигнах, чествуваше ме, ухажваше ме, държаха ми възторжени речи – и това още преди обяда. ...Аз не исках да говоря, но към края на обяда наскачаха от масата и ме накараха да говоря. Казах само няколко думи – рев от ентусиазъм, буквално рев. След това, вече в другата зала, ме наобиколи плътна тълпа – много и пламенно говореха... След това цялата тази тълпа се втурна подире ми по стълбите и без палта, без шапки, излязоха след мен на улицата и ме качиха на файтон. И изведнъж се хвърлиха да ми целуват ръцете – и не един, а десетки хора, и не само младежи, а беловласи старци. ...

Тая заран се състоя четенето на моята реч при „Любителите”. Залата беше препълнена. Не, Аня [съпругата на Достоевски], не, ти никога не можеш да си представиш ефекта, който произведе тя! Какво са моите петербургски успехи! Нищо, нула в сравнение с това! Когато излязох, залата гръмна от ръкопляскания и дълго, твърде дълго не ми позволяваха да чета. Аз се покланях, правех жестове, молейки да ми позволят да чета – нищо не помагаше: възторг, ентусиазъм (всичко е от „Карамазови”!). Накрая започнах да чета – прекъсваха ме буквално на всяка страница, а понякога и на всяко изречение с гръм от ръкопляскания. Четях високо, разпалено. Всичко, което бях написал за Татяна [героинята от „Евгений Онегин” най-вероятно], бе прието с ентусиазъм. Когато провъзгласих накрая за всемирното единение на хората, залата стана като истерична; когато завърших – няма да ти говоря за рева, за този вопъл от възторг – непознати хора сред публиката плачеха, ридаеха, прегръщаха се един друг и се кълняха един на друг да бъдат по-добри, занапред да не се мразят един друг, а да се обичат. Редът на заседанието се наруши – всички се втурнаха към мен на естрадата – гранд-дами, студентки, държавни секретари, студенти – всички те ме прегръщаха, целуваха. ...Всички, буквално всички плачеха от възторг... „Пророк, пророк!” – крещяха в тълпата. Тургенев, за когото аз вмъкнах добра дума в речта си, се хвърли да ме прегръща просълзен... „Вие сте гений, вие сте повече от гений!” ми казваха. Аксаков (Иван) се втурна на естрадата и обяви на публиката, че моята реч – не е просто реч, а историческо събитие! Облак беше затъмнил хоризонта и думите на Достоевски като изгряло слънце всичко разпръснаха, всичко осветиха. От тоя момент настъпва братство и няма да има недоумения. „Да, да!” – закрещяха всички и отново прегръдки, отново сълзи. Заседанието се закри... Пълна, най-пълна победа. Юриев (председателят) удари звънчето и обяви, че Дружеството на любителите на руската словесност единодушно ме избира за свой почетен член. Отново викове. Почти след цял час прекъсване заседанието продължи. Никой вече не искаше да чете.  Аксаков излезе и обяви, че няма да чете речта си, защото всичко е казано и всичко е разрешило великото слово на нашия гений – Достоевски. ...Четенето продължи, а междувременно направиха заговор. Аз отмалях и понечих да си вървя, но ме задържаха насила.  През това време бяха успели да купят най-богат, 2 аршина в диаметър, лавров венец и в края на заседанието множество дами (повече от сто) се втурнаха на естрадата [сцената] и ме увенчаха пред цялата зала с венец: „За руската жена, за която вие се изразихте толкова хубаво!” Всички плачеха, отново ентусиазъм. Кметът на града Третяков ми поблагодари от името на град Москва. Съгласи се, Аня, че си заслужаваше да остана: това е залог за бъдещето, залог за всичко, дори аз да умра."

из дневниците му (откъс от писмо до съпругата му Анна Достоевска)

...неповторим е Достоевски, макар аз още да не съм го разбрал, дори за трети път да го чета. В смисъл - не разбрах величието му, за което цял научен институт изследва и проповядва. Когато го чета като литература - ми се губи в текста философията, когато го чета като философия - съвсем ми се губи литературата.
Но явно трябва да го чета за четвърти път.